Преп. Йоан Рилски Чудотворец.

Св. прав. Йоан Кронщадски.

Св.прор. Йоил.

Св. мчк Уар

Житие на преподобни Йоан Рилски Чудотворец

   Преподобни Иван Рилски е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Основател на знаменития и най-величествен манастир в България – Рилския манастир.

   Той се е родил около 876 г. и починал на 18 август 946 година.

   Родното му място е селото Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край реката Струма.

   Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога.

   Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах.

   Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, може би Витоша. От сухи вейки си направил колиба. И почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения.

   В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили от там. След скитане из планината наберил дълбока пещера и се заселил в нея.

   Неговият братанец Лука, без да каже на баща си, тръгнал един ден да търси любимия си чичо из планината. След големи трудности го намерил. Като видял отдалече момчето, св. Иван помислил, че сънува. Толкова му се видяло чудно, че може сред това пусто място да стъпи човешки крак. С любов той приел племенника си. Много се зарадвал, като чул от него, че желае също да се подвизава.

   Намерило се място в пещерата и за Лука. Двамата почнали да се подвизават в труд и молитва.

   Разтровожен за сина си, бащата тръгнал из планината да го търси. Намерил го в пещерата като същински отшелник. Разгневил се и се озлобил срещу брата си Иван, който е допуснал това.

   Преподобният мъчал.

   Бащата хванал сина си и го повел със себе си.

   Св. Иван коленичил и със сълзи молел Господа да устрои нужното за вечното спасение на момчето. След това седнал в пещерата и се отдал на размисли за опасностите на светския живот.

   Като вървели по пътя към родното село, змия ухапала младия Лука и той умрял. Бащата, дълбоко нажален от станалото, се почувствал виновен за тъй неочакваната смърт на момчето. Той взел мъртвото тяло и го понесъл обратно към пещерата на св. Иван.

   Пустинникът искал от него да погребе сина си близо до пещерата. Когато бащата си отишъл, Иван почнал редовно да ходи при гроба. Седял до него и се отдавал на мисли за суетността на тукашния живот. Това било любимото му място. Тук той си почивал от продължителните подвизи. А подвизите му били големи – срещу съблазните и изкушенията от злите духове, а също и срещу немощите на плътта.

   В тая пещера Иван прекарал 12 години.

   От пещерата той минал във великата Рилска пустиня. Поселил се в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с трева. Не виждал никъде човешко лице. Прекарвал със зверовете, които се оказали добри към него.

   След известно време го открили овчари. Вестта за него бързо се разнесла из околните долини и полета.

   Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни. Със силни молитви преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

   Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Иван, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

   - Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

   Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.

   - Деца мои – им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!

   Те продължили по-усилено да молят светеца. И той се помолил горещо.

   Спътниците видели обхванатия от нечист дух вече оздравял. И прославили Бога.

   Св. Иван Рилски и св. цар Петър IСмиреният Иван искал да се усамоти тъй, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб, който му бил оказал години наред топло гостоприемство. Продължил да се изкачва нагоре в планината.

   Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел и непрекъсната борба с изкушенията на зли духове. Водел и борба с всички природни стихии – ветрове, бури, дъждове, снегове, виелици.

   Имал на тялото си една дълга кожена дреха, който непрекъснато вехтеела.

   И тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види, да го чуе и разговаря с него. Пратил му в дар злато и плодове. Св. Иван приел с благодарност плодовете, но златото върнал, защото не му било нужно. Скромен и смирен, той отклонил свиждането с царя. В писмо му изтъкал нужното за него и за държавата.

   Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Иван. Преди смъртта си св. Иван оставил писмен завет на своите ученици и следовници, в който отправя съвет:

    "Новопокръстените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави..."

   Първоначално храмът бил устроен в пещерата, гдето по-рано живеел свети Иван.

   Медна гравюра на св. Йоан Рилски с житийни сцени, 1874 г. Собственост на Националния музей при Рилския монастирНа седемдесетгодишна възраст преподобният блажено починал. Бил погребан в самата пещера от братята монаси.

   След няколко десетки години Божият угодник се явил на учениците си и поискал от тях да пренесат мощите му в град Средец (София). Като отворили гроба му, те видели нетленно и благоуханно тяло. Прославяйки Бога, с чест те го пренесли в София. Това станало на 19 октомври – ден, в който оттогава се чества тържествено неговата памет.

   Светите мощи били положени най-напред в църквата "Св. великомъченик Георги Победоносец". После били пренесени в църквата "Св. апостол и евангелист Лука".

   В дванасетия век един благочестив и богат българин построил в чест на св. Иван Рилски хубава каменна църква, в която били пренесени мощите му и при която се образувал манастир.

   Страдалци от всякакъв род тук получавали здраве, утеха и подкрепа.

   В 1183 г. унгарците на крал Белла ІІІ превзели град София и отнесли мощите на преподобни Иван Рилски в своята столица Гран (Естергом). И тук, на унгарска земя, станали редица чудеса, някои от които дали възможност на унгарците да разберат, че мощите на светеца трябва да пребивават в неговата родна земя.

   След тригодишен престой в Унгария светите мощи били върнати обратно в София с много дарове. Кралят украсил ковчега със злато.

   В 1195 г. българският цар Асен І тържествено пренесъл мощите от София във Велико Търново – тогавашната столица на България.

   Сега мощите на св. Иван Рилски Чудотворец почиват наново в неговата света Рилска обител.

                                                                                    Житие на свети пророк Йоил

   Св. пророк Иоил произхождал от Рувимовото коляно. Живял в деветия век преди Рождество Христово.

   Чрез неговите уста Господ предупреждавал Своя избран народ, който така често затъвал в нечестие, и го застрашавал с вавилонския плен. Пророкът предсказал връщането на евреите от същия плен и разрушаването на Вавилонското царство.

   Особено важно за християните е пророчеството на Иоил за слизането на Св. Дух над апостолите и изобщо над повярвалите в Христа люде. Тъй предава той думите на Бога за този божествен акт:

    "Ще познаете, че Аз съм посред Израиля и Аз съм Господ, Бог ваш, и няма други, и Моят народ няма да се посрами вовеки. И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, а момците ви ще виждат видения. Също и върху роби и робини в ония дни ще излея от Моя Дух. И ще покажа личби на небе и земя; кръв, огън и стълбовете дим. Слънцето ще се превърне в тъмнина, а месечината – в кръв, преди да настъпи денят Господен, велик и страшен. И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси...

    И ще загърми Господ от Сион и ще издаде гласа Си от Йерусалим; ще потреперят небе и земя; но Господ ще бъде защита на Своя народ и отбрана за синовете Израилеви. Тогава ще познаете, че Аз съм Господ, Бог ваш, Който обитава на Сион, на светата Моя планина и ще стане Йерусалим светиня, и няма вече другоплеменници да преминават през него...

    А Иуда ще живее вечно, и Иерусалим - от рода в род...."
    (Книга на пророк Иоиля  2:27-32; 3:16-17, 20).

   Дивно е това пророчество на Иоил за новия Израил – Църквата Божия, за новия, вечния Йерусалим, града на Живия бог в небесата, за бъдещия, вечния мир, който Бог ще наложи над своя народ – над цялото възродено и осветено от благодатта на Пресветия Дух Божи човечество.

Св. ап. и ев. Лука.

Св. вмчца Злата Мъгленска (†1795)

Житие на свети апостол
и евангелист Лука

   Освен дванадесетте апостоли, които навсякъде следвали своя Небесен Учител, Господ Иисус Христос избрал още седемдесет ученици и ги пратил да проповядват Неговото учение по градове и села.

   Преди да ги изпрати на проповед, Той ги наставлявал как да учат народа. Дал им власт да изцеряват всяка болест.

   При изпращането им казал:

   - Жетвата голяма, а работниците малко. Затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си. Вървете! Ето, аз ви пращам като агнета посред вълци. Не носете ни кесия, ни торба, нито обуща ... И в която къща влезете, първом казвайте: мир на тая къща!... В който град влезете и ви приемат, яжте, каквото ви сложат; изцерявайте болните, които са в него, и казвайте им: приближи се до вас царството Божие! [Лук. 10:1-16].

   Под жетва Спасителят разбирал сърцата на хората, които били готови да приемат в себе си истините на словото Божие. Под работници или жетвари разбирал проповадниците на словото Божие. Господарят на жетвата е Сам Бог.

   След като благовествували по много градове и села, седемдесетте ученици се върнали с радост и казали:

   - Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам.

   А Той им отвърнал:

   - Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват, а се радвайте, че имената ви са написани на небесата! [Лук. 10:17-20].

   В числото на седемдесетте ученици бил и св. Лука.

   Той бил родом от Антиохия, където на младини изучавал медицина и живопис.

   След време дошъл в Йерусалим. Слушал проповедта на Спасителя. Поразен бил от силата на Христовите думи и чудеса. Станал Христов ученик.

   На него и на Клеопа Христос се явил след възкресението Си. Били на път за Емаус. Те вече били чули за възкресението на Господа и разговаряли по пътя за него. Ненадейно Христос се приближил до тях като обикновен пътник. Те не го познали. Той ги заговорил:

   - Какви са тия думи, които разменяте помежду си, и защо сте тъжни?

   Клеопа му отговорил:

   - Ти ли си само странник в Йерусалим и не си узнал това, което стана в него през тия дни?

   Попитал ги:

   - Кое?

   Те му казали:

   - Което стана с Иисуса Назорееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ; как нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха; а ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля; но при всичко това днес вече трети ден, откак стана това; па и някои жени от нашите ни слисаха; те ходили рано на гроба, и не намерили тялото Му; и като дойдоха, разправяха, че им се явили и ангели, които казвали, че Той е жив; и някои от нашите отидоха на гроба, и намерили тъй, както и жените казаха; но Него не видели.

   Тогава Богочовекът им рекъл:

   - О, несмислени и мудни по сърце, да вярвате на всико, що са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?

   И като наченал от Мойсей и от всички пророци, обяснявал им казаното за него в цялото Писание.

   Пътниците се приближили до селото, в което отивали. А Христос показвал вид, че иска да върви по-нататък. Но те Го задържали:

   - Остани с нас, понеже е привечер и денят превали.

   Господ влязъл с тях в дома, където отивали Лука и Клеопа. Седнал с тях на трапезата. Взел хляба, благословил го, преломил го и им подал по късове.

   Тогава им се отворили очите. И те Го познали. Но Той станал невидим за тях.

   Изумени и възрадвани, те си казали:

   - Не гореше ли в нас сърцето, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието? [Лук. 24:13-32].

   Св. апостол Лука бил спътник на св. апостол Павел при мисионерските му пътешествия.

   От Рим апостолът на народите, Павел, пратил послания дo християни от различни места. В тях той нарича апостор Лука "лекар, многообичан и брат, когото възхваля цялата Църква".

   От Рим св. апостол и евангелист Лука се отправил за Египет, където в град Тива устроил християнска църква, известна по-късно със своята многочисленост и светост. Той основал и много други църковни общини в Египет, като лекувал не само телесни, но и душевни страдания.

   Освен книгата "Деяния на светите апостоли", св. Лука написал и Евангелие, поради което се нарича и евангелист.
Св. апостол и евангелист Лука рисува икона на Пресвета Богородица.

   Св. апостол и евангелист Лука се счита и за пръв християнски иконописец.

   Свещеното предание говори, че той нарисувал две икони: на св. Дева Мария с Божествения младенец на ръце (виж Богородица Одигитрия, Pravoslavieto.com) и на светите първовърховни апостoли Петър и Павел. По тоя начин той сложил началото на църковната иконопис за слава на Божията Майка и на всички светии.

   Св. Лука бил толкова привързан към св. апостол Павел, че не го остaвил и във времето, когато Павел бил окован във вериги в Рим. Не го оставил и при първите, и при вторите окови.

   От Египет евангелистът дошъл вече твърде стар в гръцката страна Ахаия, където умрял мъченически на 80-годишна възраст.

   Император Констанций, син на Константин Велики, като чул за чудесата, които ставали при гроба на св. Лука, наредил да се пренесат мощите му в цариградската църква "Св. Апостоли", където почивали мощите и на апостолите Андрей и Тимотей.

   При тържественото пренасяне на тия свети мощи един болен царедворец бил чудно излекуван. След това се заредили в храма множество други чудеса.

Житие на свта великомъченица Злата Мъгленска

   Св. Злата Мъгленска живяла във втората полози на ХVІІІ век. Родила се в бедно българско семейство. Родното й място е село Слатино, Мъгленска епархия. Дъщеря на прост селянин, тя сияела както с телесна, така и с душевна красота. Отличавала се с удивително благочестие, със смирение и чисто сърце. Вярата й в Господа била твърда, непоклатна. Рядката й телесна хубост станала повод да се украси животът й със страдания на велика мъченица.

   Млад турчин се прелъстил от хубостта й и решил да посегне на честта й. Един ден тя отишла в гората за дърва. По това време турчинът, заедно с други турци, я дебнел. Спуснал се към девойката, хванал я и, подпомогнат от другите, я отвел у дома си.

   Обещал й, че ще се ожени за нея. Поискал от нея най-първо да стане мохамеданка. Заплашвал я с мъчения, ако тя се откаже да стори едното и другото. Чакал отговора й.

   Девицата призовала на помощ Господа Иисуса Христа и отговорила:

   - Аз вярвам и се покланям само на Господа Иисуса. От Него няма да се отрека, дори и да бъда раздробена на късчета. Освен това аз съм дала обет за девство, на който също така няма да изменя за нищо на света! Турците решили да опитат най-първо с по-меки средства да я склонят. Предали я за тази цел на жени туркини. Очаквали от тях да намерят начини да я увлекат в мохамеданството. Туркините напрегнали цялата си хитрина в това направление. Разказвали й за мохамеданския рай, за чувствения живот на мохамеданите, за сладострастните увлечения у тях, за богатството, с което тя ще се сдобие, за разкоша, в който ще живее, ако пожелае да стане мохамеданка и се омъжи за оня турчин.

    Туркините й пеели примамни песни. Усмихвали й се престорено. Играели, танцували пред нея и пак повтаряли приказките за някакъв прелестен живот у мохамеданите.

   Младата Злата ги слушала и гледала с отвращение и погнуса.

   Възбудени силно от твърдостта й в християнската вяра и от устойчивостта на целомъдрието й, туркините повикали при себе си родителите и трите й сестри. Заставили ги да се опитат да й повлияят да приеме мохамеданството и да се съгласи да стане жена на турчина. Заплашвали и Злата, и тях с мъчения и смърт, ако не се изпълни желанието им.

   Поразени от страх, родителите и сестрите почнали да уговарят Злата да приеме мохамеданството.

   - Мила наше дъще - плачели бащата и майката, - пожали нас и сестрите си. Ние всички ще загинем, ако не приемеш предложението на турците. Бог е милостив. Той ще ти прости тоя грях, извършен при насилие.

    В душата на Злата настъпила борба. Любовта към родителите, любовта към сестрите, от една страна, и дългът й като християнка, от друга страна, застанали пред смутения й поглед. Кое да избере? Какво да прави? Сълзите на родителите и сестрите й разкъсвали сърцето й. Тя помислила, помислила и накрай решително заявила:

    - Ако дори и вие, мои родители и мои сестри, ме насилвате да се откажа от Господа Иисуса Христа, знайте - вие не сте ми вече родители, не сте ми сестри! Мой баща остава само Господ Иисус, моя майка - пречистата Негова Майка, а мои братя и сестри - мъчениците и мъченичките!

   Турците разбрали, че девицата не ще се склони да се откаже от вярата си с такива средства. Решили да опитат страшните средства - мъченията.

   В продължение на три месеца всеки ден я биели с тояги. След това изрязвали от гърба й ремъци и ги спускали пред очите й. Потоци кръв се леели от нея. С нажежена желязна пръчка проболи главата й от едното ухо до другото.

   Подпомогната благодатно от Господа, светата великомъченица изтърпяла и издържала тия жестоки, смъртоносни мъчения.

   Когато била оставена малко на покой, тя чула, че в селото дошъл духовникът на нейните родители, проигуменът на светогорския манастир Ставроникита, йеромонах Тимотей. По един християнин пратила просба до него - да се помоли усърдно за нея, щото Бог да я подкрепи достойно да завърши мъченическия си подвиг.

   И Бог я подкрепил и прославил. Тя завършила подвига си като великомъченица.

   Озверените турци я обесили в един двор на дива круша. Насекли след това тялото й на късове.

   Така, като злато прочистена в огъня на страданията, света великомъченица Злата Мъгленска предала душата си па Бога на 18 октомври 1795 година.

Св. прор. Осия. 

Св. прпмчк Андрей Критски

Житие на свети преподобномъченик Андрей Критски

   През време на иконоборческата ерес на остров Крит живял един пустинножител на име Андрей. До него стигнал слух, че светите икони били подложени на поругание и че техните защитници били осъждани на страдания и мъки. Ереста била завладяла и императорския двор в Константинопол. Цялата Византийска империя била на кръстопът – за или против иконите.

   Св. Андрей решил да отиде в Цариград с намерение да отклони император Константин V Копроним (741-775 г.) от иконоборческата ерес. Мислел изобщо да го избави от нечестивите му действия, насочени срещу иконопочитанието. Всичко, което той видял по пътя, още повече възпламенило неговата ревност.

   Най-уважаваните епископи били изпращани на заточение. Тъмниците били пълни със затворници. Навсякъде се чувало за всикидневни изтезания и смъртни присъди. Навсякъде иконопочитателите били в немилост.

   Сърцето на Андрей пламнало от негодувание. Като пристигнал в Цариград, той отишъл веднага в църквата "Св. Мамант", където тогава бил императорът. Промъкнал се през огромната тълпа, явил се пред императора и почнал смело да го укорява:

   - За какво се наричаш християнин и служител Христов, щом се смееш на изображенията на Спасителя и угнетяваш неговите предани служители?

   Войници хванали пустинника, изтеглили го вън от църквата и почнали да го бият. Но императорът ги спрял и заповядал да доведат Андрей при него в двореца.

   Като се явил в двореца, императорът го запитал:

   - Как се реши да ме злословиш така дръзко? От безумие ли стори това, или от желание да станеш известен?

   - Ни от едното, ни от другото, но от ревност към Бога – отговорил Андрей. – Аз чух за пакостната ерес, която тъпче светите икони, и дойдох отдалече, за да те убедя да спре гонението на православните люде или да умра за Спасителя Христос.

   Императорът нарекъл идолопоклонство честта, която се въздава на иконите. Пустинникът безбоязнено му възразил, като доказал, че честта, въздавана на иконата, се отнася към лицето, което е изобразено на нея. И продължил:

   - Защо наказваш със смърт оня, който не указва нужното уважение на царските статуи и изображения? Ти искаш да бъдеш почитан в твоите изображения, а забраняваш да се почита Христос Бог в Неговите изображения!

   Императорът се разгневил и заповядал на придворни служители жестоко да бият тоя скромен отшелник. Заплашил го със смърт, ако не се откаже от иконопочитанието.

   Изпод ударите св. Андрей говорил внушително на императора:

   - По-добре е ти да се откажеш да се въоръжаваш против Църквата и да преследваш верните Христови служители, отколкото да очакваш аз да се отрека от Христа Господа в неговите изображения!

   Заредили се все по-жестоки мъчения. Извели пустинника на площада и го замеряли с камъни. Полумъртъв го затворили в тъмница.

   Православни се събрали около него в тъмницата и изразили уважение и любов към него като мъжествен страдалец за истината. Той ги наставлявал и укрепявал в благочестието.

   Императорът научил за тая среща и заповядал отново да мъчат пустинника. Завели го на мястото на наказанието. Един от еретиците се нахвърлил върху него с брадва и го убил.

   С молитва св. Андрей предал душата си на Бога (767 г.).

   Двадесет години след блажената кончина на преподобномъченика Андрей Критски иконоборството било осъдено от Седмия вселенски събор. Православието възтържествувало над всичик ереси (787 г.).

   В същия ден се празнува и паметта на Св. пророк Осия, който проповядвал в Израилското царство, когато пророк Исаия пророчествувал в Юдея.