Св. Тарасий,

архиеп. Константинополски

Житие на свети Тарасий,

архиепископ Цариградски

   Св. Тарасий се родил в Цариград около половината на VІІІ век от родители богати и знатни, които го възпитавали в благоговеен страх пред Бога и му дали добро образование. Той напълно оправдал старанията на родителите си. Високите му достойнства и добродетели привлекли към него общото внимание и той – още твърде млад – бил възведен във важна гражданска длъжност и станал един от царските съветници.

   В това време царувал малолетният император Константин с майка си Ирина, която ръководела държавните работи. Разприте по иконоборческата ересРечник смущавали църковния мир. Ирина се стараела да възстанови православното почитане на иконите, но ереста, силно поддържана от нейните предшественици, имала много последователи. Сам патриарх Павел – човек добър, но слаб – допринесъл за това, защото при предишните императори от страх и малодушие бил подписал, против убежденията си, правилата, изложени от иконоборците. Тая малодушна отстъпка тревожела съвестта на патриарха. Със сърдечно съкрушение той се каел за нея, молел Бога за прощение и най-после пожелал да напусне архипастирския престол. Той обяснил това на императрица Ирина, като я молил да бъде избран вместо него друг патриарх, който със своето правоверие и твърдост на духа би могъл да възстанови мира в Църквата. Патриарх Павел препоръчал Тарасия като човек напълно достоен да заеме този важен сан, а сам желаел – отдалечен от света – да прекара в молитва и покаяние останалия си живот. Няколко дни подир това обяснение Павел се поминал.

   Духовенството се събрало да избере негов приемник. Ирина съобщила думите на Павел и общото мнение било съгласно с указанието на патриарха: всички единодушно избрали Тарасий още като цивилно лице. Но той сам се считал недостоен за високия сан и неспособен да управлява Църквата в такова смутно и трудно време. Без да обръщат внимание на неговите възражения, всички продължавали да настояват на своя избор и най-после Тарасий се съгласил с условието, че незабавно ще бъде свикан вселенски събор, който да разреши спорните въпроси и със своите постановление да въдвори мир и съгласие в Църквата. "Защото – казал той – аз виждам разкъсана Църквата Божия, разпри между Изток и Запад, взаимна вражда там, гдето би трябвало да има единство на вяра и любов." Цялото събрание намерило думите на Тарасий справедливи. Решено било да се свика вселенски събор. А Тарасий, като минал всички църковни степени, бил посветен в патриаршески сан.

   Първа негова работа била да напише послание до всички патриарси и епископи – източни и западни – и да ги покани на вселенския събор. Той написал послание и до римския папа Адриан. В отговора си Адриан проявил вече ония властолюбиви претенции, които по-късно били отчасти причина за окончателното скъсване на отношенията между източната и западната църква, обаче пратил на събора двама епископи. Било решено съборът да стане в Цариград и за място на заседанията бил избран храмът, построен от Константин Велики. Но току-що се събрали в него епископите под председателството на Тарасий, и тълпа войници, които държали за иконоборството, обкръжили храма, като заплашвали със смърт епископите. Те казвали, че няма да позволят да се внесат идоли в Божия храм. Иконоборците – в своето заблуждение – наричали идоли изображението на Божеството и на светиите, а не самите дъски, на които те са изрисувани.

   За да се избегне смут в Църквата, съборът се разотишъл и на следната 787 г. отново се събрал в град Никея, по-малко от Цариград заразен от ереста. Това бил Седмият вселенски събор. На него присъствали повече от 360 епископи под председателството на патриарх Тарасий. Те единодушно утвърдили няколко църковни правила и, основавайки се на Свещеното Писание и на съчиненията на светите Отци, разрешили въпроса за иконопочитанието, като приели, че трябва "да се почитат светите икони и да им се въздава поклонение не като на Бога, а като на Негово и на светиите възпоменателно начертание".

   Когато по такъв начин бил разрешен въпросът, който в продължение на толкова години вълнувал Църквата, Тарасий се отдал напълно на своето високо духовно служение. Той веднага след избирането си за патриарх премахнал от дома си всякакъв разкош и въдворил в него строга простота. Всичкото си имущество той употребил за подпомагане на бедните, за устройване на болници и за други богоугодни дела. Всички, които дохождали при него, той приемал с любов, с внимание ги изслушвал, като винаги имал пред себе си примера на Иисуса Христа, Който дошъл "не да Му служат, но Сам да послужи". Давайки личен пример и непрестанно поучавайки със слова и послания, той искал от цялото духовенство дейност, благочестие и ревностно изпълнение на християнския дълг.

   Спокойствието не продължило дълго време. Смутове от друг род налагали голяма твърдост на духа у патриарха. Император Константин като станал пълнолетен, започнал да управлява самовластно и скоро се отдал на страсти и пороци. Той обикнал една своя сродница, която се намирала при царицата, и намислил да се ожени за нея и да се разведе с жена си Мария. За да може да оправдае една такава постъпка, той наклеветил Мария, като казал, че тя иска да го отрови. Приближените на царя не смеели от страх да опровергаят ужасната клевета. Но когато тая вест дошла до патриарх Тарасий, той силно възнегодувал.

   Скоро след това императорът пратил при Тарасий един от сановниците си, комуто поръчал да му разкаже измислената клевета и да узнае, ще благослови ли патриархът новия негов брак. Тарасий изслушал целия разказ и казал на пратения:

    "Аз не знам, как царят ще иска от поданиците си да живеят честно и целомъдрено, след като той им дава такъв пример. Царицата е невинна. В това аз съм убеден. И по-скоро ще умра, колкото да дам благословение за нов брак. Това е моят отговор. Така ще отговори и цялото духовенство. Съобщи това на царя!"

   Константин се наскърбил, но боейки се да се обяви против патриарха, когото всички уважавали заради неговите добродетели, той го повикал при себе си, като се надявал с ласкави думи да го склони на своя страна.

   Партриарх Тарасий се отправил при царя заедно с уважавания и благочестив старец Йоан. Константин го приел с почит, започнал да го уверява, че го обича и почита като баща и след това му разказал подробно за намерението си. Но лъстивите думи никак не подействали на Тарасий. Той смело отговорил на царя:

    "Не въставай, царю, против Божия закон! Не воювай чрез тайно коварство против истината! На царя подобава да действа открито, свободно, с чиста съвест, и да не крои тайно замисли против закона Господен. Ти знаеш, както и всички знаят, че царицата е невинна. Ти чрез клеветата срамиш своя царски скиптър. Затова аз няма да разтрогна твоето законно съпружество, а на беззаконния брак благословението си не ще дам. Ще могат ли след това да те почитат, когато ти престъпиш закона Господен? Ще можеш ли да се причастиш със Светите Тайнства с чиста съвест? Аз пред Бога ти говоря."

   Старецът Йоан също така увещавал царя да остави своето престъпно намерение. Но царят само се ядосал и заповядал да изгонят с безчестие от двореца Тарасия и Йоана.

   След това Константин принудил жена си да постъпи в манастир, а сам се оженил за сродницата си. Намерил се един свещеник Йосиф, който благословил незаконния брак. Той по-късно бил осъден от църковен съд.

   Тоя брак навлякъл на Константин много укори. Тарасий не разтрогнал незаконния брак, като се боял, да не би царят да въздигне отново иконоборческата ерес, но оттогава станал чужд за царя, като се ограничавал с изпълнението на своите задължения, и с търпение и кротост понасял неприятностите и притесненията от страна на императора.

   Константин не царувал дълго време. Патриарх Тарасий доживял дълбока старост и умрял около 806 година. Той е погребан в построяние от него манастир на Босфора (на тракийския бряг) и много чудесни изцерявания се извършвали при гроба му.

1-во и 2-ро намиране на

честната глава на св. Йоан Кръстител

   Когато по злабното искане на Иродиада била отсечена главата на св. Йоан Кръстител и била й поднесена на блюдо, учениците погребали тялото му в Севастия, а главата неговите врагове скрили в Иродовия дворец, на място безчестно.

   За това узнала Йоана, жена на Иродовия управител Хуза, за която се споменава в Евангелието като за една последователка на Иисуса Христа. Тя тайно взела светата глава и като я положила в съд, с благоговение я погребала в имението на Ирод, на Елеонската планина.

   Цар Ирод не е знаел нищо за това и като чул за Иисуса, какви велики чудеса прави, много се уплашил и казал: "Това е Йоан, когото аз обезглавих. Той е възкръснал от мъртвите".

   Минали много години. Това имение било купено от един благочестив човек на име Инокентий, който пожелал да построи там църква. Когато започнали да копаят земята из основи, намерили светата глава. По чудесата, които ставали на това място, и по Божие откровение Инокентий узнал, че у него е главата на великия пророк и кръстител Господен. Той я пазел у себе си като най-ценна светиня. Това било първото намиране на главата на Предтеча.

   Преди смъртта си Инокентий като видял, че навсякъде върлуват езичници, и като желаел да запази от поругание светата глава, пак я скрил в същото място, където я бил намерил.

   Вече в царуването на Константин Велики, когато възтържествувала в света християнската вяра, двама монаси, които ходили на поклонение на светите места в Йерусалим, получили откровение за мястото, където се намира главата на Предтеча, и я извадили из земята. Това било второто намиране. Като се връщали в отечеството си, те срещнали един беден човек, грънчар, и му поверили своя товар, като се отегчавали сами да го носят. На грънчаря се явил Предтеча и му заповядал да се оттегли от своите спътници. Той донесъл у дома си, в град Емеса, светата глава и оттогава домът му бил благословен с изобилие и всякаква благодат. Пред смъртта си грънчарят открил на своята сестра тайната, като й завещал да пази свято скъпоценната глава на Предтеча и след себе си да я завещае на най-достойния от рода.

   С течение на времето светата глава някак си попаднала в ръцете на един човек, изпаднал в заблудата на арианската ерес. Принуден да остави жилището си, той скрил в земята главата на Предтеча. На същото място бил издигнат манастир и дълго време никой нищо не знаел за съкровището, скрито в земята, докато в половината на V век благочестивият архимандрит Маркел узнал за него чрез явяване на самия Предтеча. По повеля на император Маркиан главата била пренесена от Емеса в Халкидон, а после – в Цариград.

Св. свщмчк Поликрап, еп. Смирненски.

Преп. Александър,

първоначалник на обителта на незаспиващите

Житие на свети свещеномъченик Поликрап,

епископ Смирненски

   Във времената апостолски в град Смирна (Мала Азия) живяла една благочестива и богата вдовица на име Калиста. Обичайки Господа, тя усърдно изпълнявала заповедите Му и щедро помагала на бедните. Тя била бездетна и си взела да възпитава едно осиротяло момче на име Поликарп. Скоро тя го обикнала като собствен син, и когато то пораснало, поверила му целия си дом и имот. Поликарп заслужавал любовта на своята благодетелка и от най-младата си възраст бил добър и благочестив. Умирайки, Калиста оставила на Поликарп всичкото си имущество. Но той не обичал земното богатство и всичко раздал на бедните, а самият той живеел в голямо въздържание, непрестанно се молел на Бога и служел на бедни, болни и престарели.

   Смирненският епископ свети Вукол обикнал благочестивия момък. Виждайки в него голяма ревност към закона Господен, той го назначил отначало църковнослужител, а после дякон и му възложил да проповядва словото Божие. В това време светите апостоли Йоан Богослов и Павел проповядвали в Мала Азия. Поликарп ги слушал, станал техен ученик и ги придружавал в много градове на Мала Азия, като им помагал в разпространението на светата вяра. Изпълнявайки желанието на светите апостоли, св. Вукол ръкоположил Поликарп за свещеник. В това звание Поликарп продължавал ревностно да служи на Бога. Той проповядвал на народа, разказвал за живота и чудесата на Спасителя, изяснявал Неговия закон, призовавайки езичниците към познание на истината. Слушайки го множество люде оставали идолопоклонството и свързаните с него безнравствени дела и приемали християнската вяра.

   Пред смъртта си св. Вукол имал откровение, че Поликарп трябва да бъде негов приемник. Умирайки, епископът му поверил своето паство. При посвещението на Поликарп в епископство чудесни явления засвидетелствали пред целия народ, че благодат Божия пребъдва върху него: чудна светлина осияла църквата, а някои от вярващите видели бял гълъб да лети около главата на Поликарп.

   Св. Поликарп скоро станал най-уважаван епископ в Мала Азия. Дори езичниците го почитали заради неговите добродетели, твърдост на духа и кротост. Той обърнал мнозина към Христа и учениците му го прославили на свой ред със светостта на живота си, например св. Ириней Лионски, Папий Йераполски, Пионий. Той непрестанно проповядвал словото Божие, пишел послания към новопокръстените християни, постоянно се грижел за благото и душевната полза на своето паство. Св. Игнатий Богоносец споменава в посланията си за светия живот на Смирненския епископ. На път за Рим вече осъденият на смърт Игнатий прекарал няколко дни при Поликарп в Смирна и оттам писал послания до църквите. Господ прославил и пред човеците Поликарпа чрез дар на чудотворство. Той му дал сила да изцерява болести, дивно го опазвал сред беди и опасности. Веднъж пътувайки по Мала Азия, Поликарп се спрял в една страноприемница. Изведнъж през нощта бил пробуден от явление на ангел, който му заповядал веднага да излезе от страноприемницата. Едва Поликарп успял да излезе, и зданието рухнало.

   Във времето на неговото епископство християните били жестоко гонени и преследвани. Обаче епископ Поликарп дълго време управлявал Смирненската църква и доживял дълбока старост.

   Около 167 г., при император Марк Аврелий Антонин, гонение с особена сила свирепствало в Мала Азия. Множество християни загинали сред страшни мъчения. Езичниците и юдеите били озлобени против Поликарп, понеже знаели с каква сила и ревност той проповядвал Христа, и затова те искали да бъде предаден на съд. Св. Поликарп не се боял от смъртта и с твърдост очаквал да го заловят. Но християните искали да спасят живота на своя възлюбен епископ и го молели да се оттегли от града за известно време, като се надявали, че строгите преследвания скоро ще се прекратят. Св. Поликарп се съгласил да изпълни тяхната молба и заминал в едно близко село. Там прекарвал дните в молитва. Но скоро имал видение, което му предизвестявало, че часът на неговото мъченичество е близък. Той видял, като че ли възглавницата на леглото му е в пламъци, и спокойно казал на намиращите се с него: "Аз ще бъда изгорен в огън за името на Господа Иисуса Христа." Действително, убежището му станало известно на враговете, и три дни след видението войници, пратени от града, дошли в селото, където се намирал Поликарп.

   Като узнал за тяхното пристигане, светителят казал: "Нека бъде волята на моя Господ Бог!" – и излязъл да ги посрещне. При вида на почтения старец, чието лице сияело от кротост и неземно спокойствие, войниците почувствали неволно благоговение и не посмели да турят ръка на него. Поликарп кротко говорил с тях, казал да им приготвят обяд и помолил да му дадат един час време за молитва.

   Докато войниците обядвали, той пламенно се молел, като благодарил на Бога за всички Негови благодеяния и просил Неговата помощ за Църквата, гонена и разпръсната по цялата земя. Укрепен чрез молитвата, св. Поликарп излязъл при войниците, които го откарали в Смирна. Когато го довели в съдилището, всички неверници извикали радостно: "Заловен е нечестивият Поликарп!" Защото те справедливо го смятали за глава на християните в Мала Азия. А християните, които се намирали в тълпата, и сам Поликарп, чули глас от небето: "Бъди мъжествен, Поликарпе!" Този глас ободрил всички християни и изпълнил светия старец с нова сила.

   Съдията започнал да убеждава Поликарп да се отрече от Христа и да Го похули.

   - Осемдесет години аз служа на моя Господ Бог – спокойно отговорил Поликарп – и Той никога не ми е сторил зло, но ми е дарувал много блага! Как тогава ще похуля моя Цар?

   - В такъв случай ще пусна срещу тебе лютите зверове – казал съдията.

   - Прави каквото искаш! Все пак аз не ще променя своята добра участ на лоша.

   - Ще те хвърля в огън – казал съдията, - като се надявал чрез заплаха да подейства на Поликарп, защото и сам желаел да го спаси. Но епископът спокойно му казал:

   - Ти ме заплашваш с огън гаснещ, но не знаеш за вечния огън, приготвен за вършещите беззаконие.

   Тогава съдията заповядал високо да провъзгласят, че Поликарп обявява себе си за християнин. Езичниците и юдеите яростно искали неговата смърт, като викали: "Този е развратителят на цяла Мала Азия, бащата на християните, разорителят на нашия закон. Да бъде изгорен!"

   Тогава съдията, като видял яростта на тълпата и като изгубил надежда да склони Поликарпа да се отрече от Христа, заповядал да донесат дърва и сухи клони. Направили клада и като хванали светия старец, искали да го приковат към кладата. Но Поликарп казал на мъчителите: "Няма нужда да ме приковавате. Оня, Който ми е дал желание, ще ми даде и сила да търпя мъчение и да остана неподвижен на кладата." Тогава го вързали и турили на дръвника. Той се молел, казвайки: "Благодаря ти, Господи, Боже мой, загдето си ме причислил към Твоите ученици и изповедници, загдето пия чашата на страданията заради Христа и ставам участник в Неговото мъчение, та при възкресението да бъда с Него участник и във вечния живот. Приеми ме като жертва благоугодна! Славя и възхвалявам Тебе, Боже, и Иисуса Христа, Твоя Син, и Светия Дух, на Които да бъде слава сега и винаги и навеки, амин!" Между това езичниците и юдеите трупали върху кладата сухи клони, и когато Поликарп завършил своята молитва, те запалили големия огън. Но тук станало чудо, което изумило присъстващите и показало на всички Божията сила: пламъкът само обкръжил светия мъченик, като се събирал над него като свод и не се подирал до тялото му, което оставало невредимо. Тогава съдията заповядал на един войник да прободе Поликарпа с дълго копие. Това било изпълнено и кръвта, обилно изтичайки от раната, изгасила пламъците на кладата. Поразени от чудесните явления, които придрижавали мъченичеството на свети Поликарп, юдеите измолили от съдията да заповяда да бъде изгорено тялото на мъченика, защото се бояли, да не би християните да започнат да го почитат като Бог. Това било направено. Тъй нечестивите мъчители изгорили мъртъв оня, когото жив не могли да изгорят. Свети Поликарп загинал мъченически в 167 г., на Велика събота. "Те знаят – говори се в посланието, в което е описано мъченичеството на св. Поликарп, че ние не може да отстъпим от Христа Господа, умрял на Кръста за спасение на целия свят, и да приемем друг бот. На Него, като на истински Син Божи, ние въздаваме божествена чест, а мъчениците, като ученици и последователи Христови, пострадали от любов към Него, ние радостно почитаме и желаем да им подражаваме. Стотникът, по заповед на съдията изгори тялото на Поликарп, а ние – тъй пишат смирненските християни до всички църкви – събрахме от пепелта костите му, по-драгоценни от злато и от скъпоценни камъни, и го погребахме в чисто място, гдето с радост ще празнуваме деня на неговите страдания, за спомен на тия, които пострадаха за Христа, и за подкрепа на ония, които чрез също такава съмрт ще изповядат и прославят Христа – нашия истински Бог. Това послание ви изпращаме чрез брата Марко. Като го прочетете, дайте го и на другите братя, та и те да прославят Бога, Който ни е показал такъв верен избраник, а може и нас да изпълни със Своята благодат и да ни въведе във вечното Си царство чрез Своя единороден Син Иисуса Христа, Комуто да бъде слава, чест и величие навеки. Амин."

   Тия няколко реда са изведки из посланието, чрез което смирненските християни известявали на братята си в другите църкви за мъченическата смърт на своя свят епископ. Подобни послания се пращали от една църква в друга, за да възбуждат във всички християни ревност към Господа и всички те да могат достойно да честват паметта на светите мъченици, умрели за Христа. За съжаление, малко такива послания са дошли до нас, защото във време на гоненията езичниците старателно издирвани и изгаряли всички християнски ръкописи.

   От св. Поликарп Смирненски е останало едно послание, в което той дава правила за християнски живот и убеждава християните да изпълняват задълженията си, да бъдат твърди във вярата, покорни и търпеливи по примера на Оня, "Който всичко претърпял за нас, за да живеем ние в Него".