Преп. Теодосий Велики.

Преп. Теодосий Антиохийски.

Житие на преподобни Теодосий Велики

   Както през първите векове на християнството мъченичеството послужило за утвърждаване на Църквата, така монашеството станало опора на Църквата през следващите времена. Преминало различни форми в своето развитие, християнството дължи на преподобни Теодосий Велики (424-529 г.) създаването и образцовото устройство на първите общежителни манастири.

   Кападокия, която станала люлка на източното православно богословие чрез благодатното творчество на най-великите църковни учители и св. Отци, подарила на християнството и този велик първоучител на иноческия подвиг.

   Преподобни Теодосий Велики се родил в село Магарион в Кападокия. Благочестивите му родители посрещнали явяването му на света като дар на Провидението и затова го нарекли Теодосий - "от Бога даден" (Богдан). Възпитан в съвършено благонравие и просветен от постоянно четене на Словото Божие, младият Теодосий пламнал от свещена ревност да служи на Христа. Усърдно се молил на Бога да му посочи истинския път.

   В ранна младост той пожелал да се поклони на светите места и тръгнал за Йерусалим. На минаване през Антиохия Теодосий посетил св. Симеон Стълпник, който го благословил за монашески подвиг и му предрекъл, че той ще бъде "велик пастир на словесни овце", което напълно потвърдил животът на бъдещия знаменит изповедник.

   Пристигнал през 450 година в Йерусалим, 26-годишният Теодосий поискал да се запознае с живота на подвизаващите се наоколо отшелници и се поселил при опитния старец Лонгин близо до Светия град. След това се преместил в новопостроената Богородична църква, основана от благочестивата Гликерия, но известността, която неговите сурови подвизи му спечелили, го теготила и той се уединил в Юдейската пустиня, като обитавал една пещера, в която - според преданието - пренощували тримата източни мъдреци, дошли да се поклонят някога на "родилия се Цар Юдейски" (Мат. 2:1-12). Тази пещера станала свидетел на един свръхчовешки подвиг. Тук св. Теодосий се отдал на непрестанна молитва и неотстъпно Богосъзерцание. Пределно сурово било и неговото въздържание. В продължение на 30 години той не вкусил хляб, а се хранел само с фурми, трева и корени, но и от тях приемал само толкова, колкото да не умре от глад. Този неземен подвиг извисил подвижника до такова духовно съвършенство, че Бог го удостоил с дара на чудотворство и прозорливост.

   Дълбокото уединение не скрило славата на великия Божий угодник. Мнозина се нуждаели от духовното ръководство на такъв съвършен образец и започнали постепенно да се заселват около него. Като се осланял на Божията воля, светият старец основал в 560 година своя знаменит манастир, който и днес носи неговото име и се намира на 7 километра югоизточно от Йерусалим. Отшелниците скоро достигнали повече от шестстотин души, а преданието говори, че през неговия 105-годишен живот те достигнали шестнадесет хиляди. Съществуващият днес манастир "Дер-Доси" има монашески килии, подвория за миряни, болници и странноприемници.

   Св. Теодосий Велики пръв въвел общежитийната форма на монашеския подвиг и затова е наречен "началник на общежитието". Така го наричат житиеписците още и затова, защото в 493 г. йерусалимският патриарх го назначил за общ архимандрит на всички общежитийни манастири в Палестина, докато на св. Сава Освещени (439-532 г.) поверил надзора над пустинниците.

   При св. Теодосий имало монаси от различни народности (гърци, грузинци, арменци) и те имали отделни храмове, в които всеки ден изпълнявали седмократно молитвено правило, съгласно устава на самия Псалмопевец (Пс. 118:164). За св. Причастие обаче всички се събирали в главната Богородична църква, където се служило на гръцки език.

   Преподобни Теодосий управлявал многолюдното си братство, като се ръководил от манашеските правила на съотечественика си св. Василий Велики. В своето мъдро ръководство великият духовен отец благодатно обединявал кротостта със строгата справедливост. Всички ревностно практикували социалното добротворство и се грижели за бедните, странниците и болните, които прибягвали до помощта на многобройните манастирски благотворителни заведения. Сам великият Теодосий измивал раните на страдащите в неговите болници и помагал за обслужването на разнообразните просители и поклонници.

   Като се подвизавал в знаменития си манастир и се грижел за спасението на стотиците си духовни чеда, св. Теодосий Велики не отминавал и вселенските грижи на св. Църква за чистотата на православната вяра. Привърженикът на монофизитите император Анастасий (591-618 г.) се опитал да използва високия авторитет на св. Теодосий. Той изпратил на православния игумен дар от 30 литри злато, като знак на усърдие за неговата обител. Великият старец не обидил с отказ приноса на заблудения император, но когато станало дума за спорните въпроси на вярата, той се отправил за Йерусалим и от амвона произнесъл отлъчване от Църквата на всички, които не поставяли IV Вселенски събор в Халкидон от 451 г. и неговите вероопределения наравно с решенията на първите три Вселенски събора. Като не се задоволил с това, отшелникът напуснал строгото си уединение и обиколил селищата на Палестина, за да утвърждава навсякъде Православието и да изкоренява ересите. Заради това той бил изпратен на заточение, но след скоропостижната смърт на император Анастасий, той отново се върнал в своята лавра.

   Преподобни Теодосий Велики предузнал смъртта си няколко години преди да нaпусне този свят и съобщил за това на трима обичани от него епископи. Не много преди своята кончина той наредил един ден да ударят камбаната за молитва и разплакан съобщил на братята: "Молете се, отци и братя, молете се! Божият гняв посети Изтока!" В същото време Антиохия била разрушена от земетресение...

   Св. Теодосий бил погребан във Витлеемската пустиня, където започнал своето подвижничество. Славата на нови чудотворства украсила неговото отминаване в блажената вечност. Йосиф Студит и Теофан Начертани от лаврата на св. Сава написали многопеснопения, с които и до днес Православната църква прославя великия основател на общежителните манастири.

Св. Григорий, еп. Нисийски.

Преп. Дометиан, еп. Мелитински.

Св. Маркиан. Св. Теофан Затворник.

Житие на свети Григорий, епископ Нисийски

   Свети Григорий (331-394 г.) бил по-малък брат на Св. Василий Велики. Заедно с него и със св. Григорий Богослов те образували знаменитото "Кападокийско тризвездие".

   Той получил най-високо образование за онова време. Голямо духовно-аскетично влияние упражнила върху него сестра му св. Макрина Младша. Неговият приятел св. Григорий Богослов го подтикнал към риторското поприще.

   Когато император Юлиан Отстъпник отстранил всички християни от учителското съсловие, св. Григорий се оттеглил в най-строго монашеско усамотение. Въпреки нежеланиету му, св. Василий поставил брат си Григорий в 371 година за епископ на Ниса. При арианствуващия император Валент  (364-378) той бил прогонен от катедрата си, но при възцаряването на благочестивия Теодосий Велики (379 г.) пак бил възстановен на епархията си. Взел участие в Антиохийския събор от 379 година и на Втория Вселенски събор от 381 година като авторитетен богослов.

   Многостранна е дейността на св. Григорий Нисийски като плодовит писател, философ и богослов. Неговата богата умозрителна надареност му помагала да обработи систематически истините на вярата и да ги защитава от еретиците. В знаменитото си съчинение от 12 тома книги "Против Евномия" св. Григорий Нисийски защитава учението на брата си върху божествеността на Сина и на Свети Дух. Нему принадлежат и прекрасни тълкувания на Петокнижието и на Псалтира, както и чудните беседи върху Блаженствата и Господнята молитва. От него са останали образцови аскетически трудове, проповеди, речи на полемични теми и многобройни писма.

                                                                       Житие на преподобни Дометиан, епископ Мелитински

   Божият праведник Дометиан се родил през царуването на Юстиниановия племенник и приемник Юстин II (565-578 г.) от благочестивите и богати родители Теодор и Евдокия. След като завършил образованието си, той бил задомен, но съпругата му скоро починала и той всецяло се посветил на духовното поприще при строг постнически живот. Проявените достойнства бързо го прочули, и едва 30-годишен той бил посветен за епископ на Мелитинската катедра и принесъл голяма полза не само на своето словесно стадо, но и на останалия народ. Особени заслуги към Византийската империя имал св. Дометиан като посредник между император Маврикий (593-602 г.) и персийския цар Хозрой II (590-628 г.), като спомогнал за укрепването на мира между двете страни. Благодарният Маврикий отрупал светителя със щедри дарове, но преподобни Дометиан раздал и златото, и именията на църковните общини и на християнските странноприемници.

   При едно посещение на столичния град св. Дометиан починал и неговите свещени останки били тържествено почетени от двореца, клира и народа на Константинопол. Мощите му били пренесени в Мелитин. Древният житеписец съобщава, че мелитинският епископ преподобни Дометиан извършил много чудеса през живота си и след своята смърт.

                                                                                  Житие на преподобни презвитер Маркиан

   Свети Маркиан бил доведен като юноша от Рим в Цариград, където неговите родители се преселили. Той бил единствено дете и наследник на огромното им богатство. Това станало през царуването на Пулхерия (414-453 г.) и Маркиан (450-457 г.).

От невръстни години преподобни Маркиан много обичал да ходи на богослужение и не пропущал да слуша прекрасните песнопения на службите в Юстиниановата "Св. София". Тогавашният патриарх, вероятно Анатолий (449-458 г.), възлюбил неговата младежка ревност и го причислил към своя клир. Макар и твърде млад, поради неговата разумност и чист живот той бил удостоен твърде скоро със свещенически сан и получил високата служба "иконом на великата Цариградска църква".

   Когато родителите му починали и тяхното голямо богатство преминало в ръцете му, св. Маркиан се обрекъл на доброволна нищета и цялото родителско имане употребил за подпомагане на бедните и за строеж и обновяване на Божии храмове. С особено великолепие се отличавала построената с негови средства църква в чест на св. Анастасия Римлянка. Когато един от неговите приятели го попитал, защо пръска толкова злато за градежа и украсата на една църква, Маркиан му отговорил:

   - Ако ти имаше дъщеря и би пожелал да я дадеш за невеста на някой благородник, нима няма да прахосаш много злато, за да я украсиш с драгоценни камъни? А сега, когато съм се заел да построя църква за една прекрасна Христова невеста, сгодена за най-прекрасния от всички човешки синове Жених и проляла кръвта си за Него, да щадя ли своето имане и да допусна ли тя да не бъде достатъчно украсена?

   Колкото разточителен бил св. Маркиан за благоукрасата на Божиите храмове, толкова безмилостен бил към самия себе си. Той се обличал в най-грубо и бедно облекло, но и тези жалки дрехи рядко оставали на гърба му.

   Ето какво се случило в деня, когато пренасяли върху колесница мощите на св. великомъченица Анастасия от старата и малка църква в построения от Маркиан величествен и благолепен храм. В тържествената процесия участвали императорът, патриархът, велможите и многохиляден народ. Маркиан вървял пред колесницата заедно с другите свещеници, всички облечени във фелони. Към него пристъпил един бедняк и го помолил за милостиня. Преподобният, който никога не бил връщал просител, нямал нищо в себе си и, както винаги, имал само една дреха на гърба си... Тогава той се измъкнал неусетно от шествието в едно притурно място, свалил единствената си дреха, дал я на просека и останал само в своя свещенически фелон. След това продължил да върви с процесията до новия храм, в който положили светите мощи и го осветили.

    Патриархът заповядал на Маркиан да вземе участие с него и с останалите свещенослужители при отслужването на първата литургия в новия храм. Когато настанало времето свещениците да умият ръцете си, св. Маркиан се чудел как да се прикрие, за да не видят другите, че под фелона си е гол. Някои от служещите свещеници и дякони погледнали към него и видели, че той носи под фелона си блестяща златоукрасена дреха, каквато нямал дори самият император. Възмутили се, че един презвитер може така суетно да употребява за долна дреха такова разкошно одеяние и дори съобщили на самия патриарх за това. След свършване на светата служба, светейшият патриарх укорил смутения Маркиан, че е сложил дреха, която повече прилича на царя, отколкото на един свещеник. Напразно смутеният презвитер обяснявал, че той никога не е слагал на себе си скъпи и красиви дрехи. Патриархът, който и сам бил видял чудната дреха на преподобни Маркиан, сърдито му заповядал да надигне фелона си. Тогава всички видели, че под фелона си Маркиан е гол. Той бил принуден да разкаже за просяка и за единствената си дреха и всички прославили Бога, Който дарувал такава тайна благодат на тия, които Го обичат. В своята доброволна бедност свети Маркиан всякога помнел думите на св. апостол Павел: "като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни" (1Тим. 6:8).

   Заради многото добродетели на неговия подвижнически живот Бог удостоил Своя угодник Маркиан с даровете на чудотворството. Той изгонвал бесове, лекувал болни и възкресил една бременна жена и нейното още неродено детенце. С молитва спрял пожара, който застрашавал неговата църква "Св. Анастасия". Въздигнал и обновил храмове в чест на св. великомъченица Ирина, на св. Теодора и на св. Теодор. Прибирал нощно време намерени мъртъвци и ги погребвал по християнски обичай. Отвърнал от разпътство множество блудници и вършил всички богоугодни дела.

   Преподобни Маркиан починал преди да довърши новия храм на св. мъченица Ирина. Погребали го с голяма чест в Данииловия манастир "Св. Йоан Предтеча". Съпругата на Лъв Велики (457-474 г.) Верина довършила с голямо благолепие църквата "Св. великомъченица Ирина", като я преименувала в чест на самия преподобни Маркиан презвитер.

Св. мчк Полиевкт.

Св. Петър, еп. Севастийски.

Преп. Евстратий.

Житие на свети мъченик Полиевкт

   Дружбата винаги е била извор на ободряващи сили сред скърбите на живота. Способните за това благородно чувство люде всякога са черпили от него достатъчни сили за общо извисяване към всяка достойна цел. В живота на светиите съществуват много примери на благодатна дружба с благодатно отражение, какъвто бил случаят със св. Василий Велики и св. Григорий Богослов.

   Когато избухнало неочакваното и жестоко осмо гонение на християните при император Валериан (253-260 г.), такава прекрасна дружба свързвала двамата римски войници Полиевкт и Неарх. Неарх бил християнин и често изливал пред езичника Полиевкт светлите упования на своята просветена с Христовата вяра душа. Християнските истини не били безразлични на разумния и благороден Полиевкт, но все пак християнският войн твърде много се безпокоял при засилването на гонението след втория едикт на Валериан през юли 258 г., да не би неговият приятел да се отрече от него, когато го предадат на мъчения. И най- вече се боял от една разлъка във вечността, ако Полиевкт трепнал от възможността за една вечна раздяла. В очакване на неизбежното мъченичество на своя вярващ приятел той съзнал колко дълбоко е споделял убежденията на християнина и колко много се е поддал на неговото въздействие. За най- голяма радост на своя приятел той възкликнал:

   - Неарх, от какво се опасяваш ти? Нима аз не познавам твоя Христос? Не гореше ли моето сърце, когато ти ми говореше за Него и ми четеше Евангелието? Само името християнин ми е липсвало. Аз се гнуся от идолите и всякога съм изпитвал вяра в Христа, Сина на единия и истински Бог...

   - Слава на Божието милосърдие! – възкликнал възторжено Неарх.

   - Но ти обичаш ли така силно Бога, че да оставиш заради Него жена, деца и богатство?

   - От нищо не се нуждая, освен от истинския Бог! И от този час аз се отричам от света и ще служа само на Него Единия...

   При тези думи, обхванат от неудържимо чувство и безпределна решимост, Полиевкт скочил и се затичал към градския площад. Там прочел на всеослушание Валериановия едикт, разкъсал го на парчета и го захвърлил под нозете на минувачите. Като видял да се отнасят към капището идоли, той се втурнал и започнал да ги разрушава. Разбира се, веднага го заловили и предали на изтезания. Напразно съпругата му го умолявала да не погубва себе си и щастието на техния дом. Той отвръщал на нейните жалби само с една молба – всичките да познаят истинския Бог и да се убедят колко нищожни са езическите богове. Като видели неговата непоколебима твърдост при изтезанията, палачите му го осъдили на смърт.

   С любов и нескривано тържество св. мъченик Полиевкт оглеждал множеството, струпано около лобното му място. Като съзрял приятеля си Неарх, той отправил към него последните си думи:

   - Бъди мъжествен, приятелю! Помни завета на любовта, който е сключен между нас!

   Той привел главата си под меча и предал духа си на Бога, кръстен в собствената си кръв.

   Св. Полиевкт бил първият мъченик в арменския град Мелитин при р. Ефрат. След него погинал и Неарх. В посветения на Полиевкт храм се молили родителите на преподобни Евтимий Велики (377-473 г.) и самият той.

   Внучката на Валентиниан III (419-455 г.) Юлиания построила в чест на свети Полиевкт великолепен храм в Цариград през времето на император Юстиниан (527-565 г.). Мощите на мъченика се намирали в този град до ХIV- ХV век.