Преп. Евтимий Велики.

Св. Евтимий, патриарх Търновски.
Св. мчк Захарий.

Житие на преподобни Евтимий Велики

   Този велик подвижник от юдейската планинска пустиня се родил през 377 г. в град Мелитин (Армения) до река Ефрат.

   Син на родители, които дълго време нямали деца, той още при раждането си бил посветен на Бога. За образованието му се погрижил един църковнослужител и местният епископ, който го ръкоположил за свещеник и го поставил надзорник на градските манастири.

   Иноческото житие допаднало на преподобни Евтимий и при едно поклонение в Йерусалим той се настанил в известната тогава Фаранска лавра. Тук се свързва със своя ученик, преп. Теоклист, с когото се оттегля да живее от 411 г. в източната част на Юдейската пустиня в един скалист планински проход до Йерихонския път, на десет километра от Йерусалим. За жилище им служила една пещера в долината Дабор.

   Но мълвата за техните подвизи скоро събрала около убежището им много фарански монаси и други благочестиви люде, които жадували за благодатното ръководство на преподобни Евтимий. Скоро в пещерата се появила църква, а наоколо възникнало монашеско общежитие, на което св. Евтимий станал игумен. Това било основата на бъдещия прочут Теоктистов манастир, който през 420 г. се прославил с едно голямо чудо на преподобни Евтимий Велики.

   Един ден братята на тази обител били уплашени от появата на голяма група въоръжени бедуини. Но вместо разбойнически главатар пред тях се явил един разплакан баща. Шейхът Аспевет дошъл да моли св. Евтимий да излекува сина му Теревон. Нещастният младеж страдал от неизлечима болест. Половината му тяло било изсъхнало. Безпомощни останали усилията не само на най-изкусните лекари, но и на други прочути персийски мъдреци и вълшебници.

   Терзан от мъчителната и продължителна болест, младият Теревон веднъж си мислел, лежейки на страдалния си одър: "Ще настъпи ли някога облекчение и на моите страдания? Послужиха ли за нещо лековете на всички гръцки и персийски мъдреци? Струват ли нещо баснословията на нашите влъхви? Къде е силата на нашите богове? Никой и нищо не ще ми помогне, ако не ми изпрати Своята помощ истинския Бог! Боже велики и страшни, Който си сътворил небето и земята, смили се над душата ми и ме избави от болестта!"

   Изтощен от своята телесна и душевна мъка, бедният Теревон потънал в трескав сън и имал странно видение. Към него пристъпил човек с дълга прошарена брада и в монашеско облекло, който го разпитал за неговата болест.

   - Ще се обърнеш ли към Бога, ако Той те излекува?

   - Ще се обърна! – отвърнал обнадежеденият момък.

   - Аз съм Евтимий и живея в Юдейската пустиня между Йерусалим и Йерихон. Дойди при мене и Бог ще те изцели чрез мене!

   Като разбрали причината за идването на бедуините, монасите повикали своя игумен и преподобни Евтимий изслушал разказа на шейха Аспевет. Великият старец се доближил до болния Теревон, помолил се за него, осенил го със светия кръст и младежът веднага оздравял и почнал да прославя Бога. Изумените араби се хвърлили в нозете на Божия угодник и го помолили да ги кръсти, като изповядали вярата си в християнския Бог. Св. Евтимий просветил простите им души с истините на вярата и като се убедил в искреността на тяхното обръщане, покръстил цялото им племе. Получил името Петър, Аспевет станал техен епископ и апостол, а неговият брат се постригал в монашество и подарил цялото си богатство, което преп. Евтимий употребил за манастирските строежи и за помощи на бедните.

   Излекуването на Теревон и покръстването на бедуините толкова прославило неговата обител, че св. Евтимий не могъл да живее повече тук. Бог му открил да не възпира заселването на търсещите спасение и затова великият подвижник оставил за игумен преподобни Теоктист, а самия той, придружен от ученика си Дометиан, се оттеглил в пустинята Рува при Мъртвото море и устроил малка църквица върху развалините на Гиркановата крепост Марда. Любимият ученик на св. Евтимий св. Сава Освещени преустроил това място в крепостен манастир в 492 година.

   В 423 година Евтимий се уединил в пустинята Зиф и се настанил в същата тъмна пещера, в която някога Давид се скрил от Саул. Жителите на Аристобула, на осем километра южно от Хеврон, измъкнали отшелника от пещерата и му построили църква с манастир, в който той обърнал мнозина манихеи.

   Преподобни Евтимий Велики и оттук избягал и заел една пещера на три мили от Теоктистовия манастир, който вече се бил превърнал в една разширена Евтимиева гора. Оттук Евтимий развил огромна душеспасителна дейност, в резултат на която била открита за бедуините специална епархия начело със споменатия еп. Петър.

   С усърдие св. Евтимий съдействал за внедряване решенията на ІІІ Вселенски събор в Ефес от 431 г. против Нестория (вж. несторианство) и на ІV Вселенски събор в Халкидон от 451 г. против Евтихий. Той обърнал към православието съпругата на Теодосий ІІ императрица Евдокия, която поддържала монофизитството.

   Деветдесет и шест годишният преп. Евтимий Велики предузнал смъртта си преди началото на Великия пост. На братята, които се събрали да го изпратят по обичая за пустинята, той казал: "Няма да излизам в пустинята. Ще прекарам с вас първата седмица, а в събота посред нощ ще си замина от вас." Той умрял на 20 януари 473 година.

Неговият последен съвет към иноците бил:

   - Преди всичко имайте любов помежду си, защото каквото е солта за храната, това е любовта за добродетелта: добродетелта се узнава чрез любов и смирение. Внимавайте, пазете в чистота вашите тела и души! Пазете устава на светата Църква! Помагайте на страдащите! Ако падне в изкушение някой от братята, наставлявайте го, подкрепяйте го! Вратите на манастира да бъдат отворени за бедни и странници! Всичко, що имате, делете с тях, и Господ няма да ви остави със Своята милост!

    При разкопките на неговата знамените лавра в 1929 г. била разкрита неговата надгробна църква.

                                                                  Житие на свети Евтимий, патриар Български

   Най-сияйната личност всред светите предстоятели на Българската православна църква – архиепископи и патриарси – е несъмнено св. патриарх Евтимий Търновски.

   Той се родил около 1327 година в столицата Търново и произлизал от знатния болярски род Цамблаковци. Дълбоко религиозен и с вродено влечение към богосъзерцателен живот, той се присъединил към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски. В Кефаларския (сега Килифаревски) манастир около 1350 година Евтимий толкова напреднал в духовния аскетически подвиг, че св. Теодосий го определил за иконом на манастира си и за свой пръв помощник, а самият той се уединил в гората на безмълвие (исихия). Там всеки ден привечер Евтимий бил длъжен да ходи с доклад, като давал знак за своето приближаване с чукане в клепало. Една вечер обаче на неговия клепален звън Теодосий не отговорил. Изплашен, Евтимий се втурнал да види какво се е случило с неговия старец. Той го видял да стои като огнен стълб в своята богосъзерцателна молитва. Това видение било от голямо значение за личната духовна опитност на Евтимий.

   Когато през 1363 г. св. Теодосий заминавал за Цариград, той взел със себе си четирима от своите ученици, между които на първо място Евтимий. Изтощен от някаква дълговременна тежка болест, Теодосий умрял много скоро след пристигането в патриаршеския манастир "Св. мъченик Мамант". Тогава Евтимий минал в знаменития цариградски манастир "Студион", където бил на голяма почит от страна на благочестивия народ. Това е важно свидетелство за неговата висока духовност още на оная му възраст.

   Но прогонен от опасната за аскета – разслабваща и възгордяваща – народна почит, той заминал за Атон, и то в лаврата на св. Атанасий Атонски, несъмнено поради духовната си близост с учителя на неговия учител, св. Григорий Синаит, който се подвизавал в същата обител, преди да основе своя манастир в Парория (планинска област на границата между България и Византия). Наклеветен, че крие в килията си някакво голямо съкровище на българските царе и обследван лично от сребролюбивия византийски император Иоан V Палеолог, Евтимий макар и невинен бил заточен на остров Лимнос.

   Освободен от заточението, отегчен от злите сплетни и обхванат от родолюбиво чувство, той се прибрал в българския Зографски манастир, откъдето най-после, след седемгодишно странстване, през Цариград и Несебър се завърнал в родината си в 1371 година. Но неговата пустиннолюбива душа не пожелала да остане в шумната столица, затова той си избрал една пещера за жилище на десетина километра от града по течението на река Янтра и построил църква "Св. Троица". Скоро се събрали около него ревностни ученици и се образувал цял манастир.

   Запасен с превъзходни знания от школата на Теодосий Търновски и обогатен с опит през време на своето неколкогодишно пребиваване във Византия, той тук се заел с отговорната и голяма задача – поправка на богослужебните книги съобразно с гръцките първоизвори, опресняване на българския книжовен език с новите форми на съвременния говор и подобряване на българския правопис върху основата на старинния Кирило-Методиев език.

   Току що привършил тая огромна работа, той бил изненадан от избора му за Търновски патриарх през 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий.

   Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците стъпка по стъпка превземали Балканския полуостров и земите на българската държава. Няколко пъти дръзко нападнали дори самата българска столица. Изисквала се твърде голяма смелост, за да застане човек на тоя висок пост тъкмо в такова бурно време. Вече дръзновението на Евтимий да приеме избора без възражение свидетелства за величието на неговия дух и за висотата на неговата доблест. Той живеел с аскетичната мисъл на великия апостол Павел: "Живеем ли, или умираме – Господни сме" (Рим. 14:8). Той също така помнел и пророческото предсказание на своя старец, св. Теодосий Търновски, за което разказва неговият житиеписец Григорий Цамблак, че през време на неговото патриаршество България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не подкосявали неговата архипастирска ревност, а давали само прозорлива дълбочина на погледа му да вижда ползата от своята дейност в историческа далечина.

   Св. патриарх Евтимий пазел ревниво православното наследство от еретически посегателства; вземал решителни мерки против упадъчните нрави в обществения живот; държал високо за здравината на семейството, от което твърде много зависи издръжливостта на държавата; полагал бащински грижи за бедни, страдащи и онеправдани. В богослужението и молитвата продължавал да бъде същият любител на богосъцерцанието и богообщението, какъвто си бил преди да влезе в тоя обширен простор на обществена дейност, когато се намирал още в пустинното си безмълвие, в тихата манастирска килия или в доброволния аскетически затвор. Той раздавал богатствата на душата си, събрани през време на досегашната си подвижническа подготовка. Поставен сега за светилник на народа, той светел всред дома на цялата българска църковно-национална общественост.

   Без да бъде дипломат по призвание и служение, патриарх Евтимий вършил най-добрата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически задачи, се стремели да влязат в общение с неговата очарователна личност. И когато това им се удавало, те се смятали много щастливи и покрай него изнасяли и от България най-благоприятни впечатления. Той така се прочул по целия православен свят, че мнозина се обръщали към него писмено при недоумения, и били щастливи да получат неговите високо авторитетни отговори: и Киево-Московският митрополит Киприян (още като подвижник на Атон), и Влашкият митрополит Антим, и Тисменският игумен Никодим, и навярно много други, чиито имена не са известни на нашето време.

   Патриарх Евтимий развил обширна книжовна дейност. Той е известен с преводите си на Василиевата, Златоустовата и Преждеосвещената литургия, на литургиите на апостол Яков и на апостол Петър, с богослужебното си творение в чест на св. Теофан, с житията на св. Йоан Рилски, Иларион Мъгленски, Параскева-Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска, с похвалните слова за св. мъченица Неделя, св. Константин и Елена, Йоан Поливотски и Михаил Воин. Няма съмнение, че неговите съчинения са много повече, обаче някои са навярно унищожени завинаги, а други са все още неоткрити.

Патриарх Евтимий се прощава с търновското население при заточението си. Худ. Б. Денев.Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна проява на добър пастир, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а полага душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът – не! Затова с пълно право така хубаво се изразява за него народният поет Вазов: "Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!".

   На 17 юли 1393 г. пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската доблест и пастирската смелост веднага да се яви пред гордия завоевател, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори в поробителя и патриархът получил обещание, че ще се изпълни молбата му. Но завоевателят се стремял с всички средства да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на чуждите трогателни молби, нито дори на собствените си честни обещания.

   Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с измама от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като истински бранител, смело изобличил лукавия управник, който не щади своите нови поданици и не уважава своята собствена дума. Заради тази му смелост завоевателят го осъдил на смърт чрез посичане при Лобната скала в Търново. Обаче става чудо, толкова необходимо като психологическа поддръжка както за патриарха, комуто предстои още да страда в продължение на останалия си живот, така и за нещастния народ, който в многовековното си робство не трябва да губи упованието си в божествения промисъл: в момента на убийственото замахване, ръцете на палача са вцепенили и мечът паднал на земята.

   В 1394 г. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е описана трогателно от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: "Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!" Всеки желаел силно да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той – и сам просълзен – отговорил: "На светата Троица ви оставям – и сега и навеки!"

За мястото на заточението и на смъртта му житиеписецът Григорий Цамблак казва само това, че бил изпратен някъде в Македония. Но Македония някога се наричал целият простор от Одрин до Охрид. Къде точно бил заточен и умрял този велик патриарх на осиротяла България? Въпросът все още остава неразрешен. [Виж също статиите на Георги Тодоров по-долу.]

Патриарх Евтимий умрял около 1401/1402 година.

   Името на св. патриарх Евтимий Търновски ще продължава да сияе през всички векове на нашата родна история и ще буди благоговейна почит, дълбоко преклонение и благодарно признание.

Преп. Макарий Египетски.

Св. Марк, архиеп. Ефески.

Житие на преподобни Макарий Египетски

   Преподобният Макарий Египетски се родил в Египетската страна, в селище, носещо името Птинапор. Неговите родители били съименни на древните свети праотци - Авраам и Сарра, като бащата на преподобния бил свещеник. Тъй като съпружеството им било безплодно, те решили да водят целомъдрен живот, но без да се разделят един с друг. И така те прекарали много години, съединени с духовно съжителство. Украсявали живота си с въздържание и пост, с чести молитви, неотслабващо бдение, щедро раздаване на милостиня, странноприeмство и много други добродетели.

   В това време, по Божие произволение варварите нападнали Египет, като разграбили цялото имущество на египетските жители. Заедно с другите, и родителите на Макарий се лишили от цялото си имущество и искали да заминат от своето отечество в някоя друга страна. Но веднъж през нощта, когато Авраам спял, му се явил насън свети патриарх Авраам, в образа на почтен, побелял старец в блестяща дреха. Той утешавал Авраам в нещастието му, повелявайки му да се уповава на Господа и да не се отлъчва от египетските предели, но да се пресели в селището Птинапор. При това патриарх Авраам му предсказал, че Бог скоро що го благослови с раждането на син, както някога благословил самия него, когато бил преселник в Ханаанската земя, като му дал син в старостта.

   Като се пробудил от съня, свещеникът Авраам разказал на жена си видението, което било към него, и двамата въздали хвала на Бога. Веднага след това те се преселили в посоченото селище, което се намирало на неголямо разстояние от Нитрийската пустиня. Всичко това станало по Божие произволение, та синът, който щял да се роди от тях - преподобният Макарий, - по-силно да обикне пустинния живот, на който се отдал, както ще видим впоследствие, с цялата си душа.

   Когато младежът достигнал пълнолетие и се научил да разбира Свещеното Писание, родителите му, като че ли забравили предсказаното за него чрез ангела, който се явил на Авраам във видението, и пожелали да встъпи в брак, макар сам той да нямал никакво желание за това. Напротив, с всички сили се противил на уговарянето на родителите си, желаейки да се сгоди с единствената нетленна невеста - чистия и непорочен девствен живот. Обаче, подчинявайки се на волята на родителите, Макарий им се покорявал, като се предавал целият в ръцете на Господа и се надявал, че Той ще му посочи по-нататъшния път. След свършването на сватбения пир, когато младоженците били въведени в брачната стая, той се престорил на болен и не се докоснал до невестата си, като се молел от дълбините на сърцето си на Бога и на Него възлагал упованието си, за да му дари Господ скоро да остави светския живот и да стане монах.

   След няколко дни на един от родствениците му се случило да тръгне за Нитрийската планина, за да донесе селитра, която се намирала там в огромно количество, от което и самата планина носила името "Нитрийска". По желанието на своите родители заедно с него тръгнал и Макарий. Като стигнал до Нитрийското езеро, той отишъл настрани от своите спътници, желаейки малко да отдъхне от пътя, и заспал. И ето, в сънно видение пред него се явил някакъв дивен мъж, блестящ от светлина, който му казал: "Макарий! Виж тези пустинни места и внимателно ги разгледай, тъй като тук ти е определено да се поселиш".

   Като се събудил от съня, блаженият започнал да размишлява за казаното му във видението и бил в недоумение какво ще стане с него. В онова време още никой не се заселвал в пустиня, освен Антоний Велики, и никому неизвестният пустинник Павел Тивейски, подвизаваш се някъде във вътрешната пустиня и видян единствено от свети Антоний. Когато след тридневното пътуване до Нитрийската планина Макарий се завърнал със спътниците си у дома, той намерил своята съпруга да страда от толкова силна треска, че вече умирала. Скоро починала пред очите му, преминавайки като непорочна девственица във вечния живот.

   И от това време той вече не започвал да се грижи за нищо земно, непрестанно пребивавал в Господния храм и се занимавал с четене на Свещеното Писание. Родителите му, като виждали какъв живот води, не се осмелявали вече в негово присъствие да споменават даже име на жена, но много се радвали на този негов целомъдрен живот.

   Междувременно Авраам навлязъл вече в преклонна възраст и бил много болен, така че от старост и болест останал без зрение. Блаженият Макарий с любов и усърдие се грижел за престарелия си и болен баща. Скоро старецът отишъл при Господа, а шест месеца след неговата смърт починала в Господа и Сарра. Преподобният погребал родителите си с обичайното християнско погребение и станал напълно свободен от връзките на плътта, като раздал след погребението цялото си имущество на бедните за упокоение на душите на починалите. В сърцето си той бил много печален, че вече няма никого, на когото да може да открие своята тайна и да получи добър съвет за богоугоден живот. Затова усърдно започнал да се моли на Бога да му изпрати добър наставник, който би го ръководил по пътя към спасението.

   След известно време настъпил денят на паметта на един светец, в чест на когото, по обичая на родителите си, и Макарий пожелал да устрои празник. Той приготвил обяд, като го предназначил не толкова за своите съседи, колкото за бедните и нещастните. Присъствайки в този ден на църковното богослужение, той видял един почтен старец - монах, влязъл в храма. Монахът имал дълги бели коси и брада, която достигала почти до кръста; лицето му било бледо от продължителния пост, целият му вид бил благолепен, тъй като и вътрешният му душевен лик бил украсен от красотата на добродетелите. Старецът живеел недалече от село Птинапор в пустинно място, където имал отшелническа килия. Той никога и на никого не се показвал и единствено в този ден, по Божие устроение, дошъл в намиращата се в селото църква, за да се причасти с Пречистите Христови Тайни. След свършването на Божествената литургия, Макарий поканил монаха да дойде в дома му на обща трапеза. След трапезата, когато всички поканени се разотишли, Макарий задържал монаха и като го отвел в уединено място, паднал в краката на стареца и му казал: "Отче! Позволи ми утре сутринта да дойда при теб, тъй като искам да потърся опитния ти съвет за по-нататъшния ми живот!" "Ела, чедо - отговорил старецът, - когато искаш" - и с тези думи си тръгнал.

   На следващия ден рано сутринта Макарий дошъл при стареца и му открил тайната на сърцето си, че иска с всичките си сили да работи за Господа и същевременно усърдно го молил да го научи какво да прави за спасението на душата си. С душеполезни беседи старецът в течение на целия ден задържал Макарий при себе си. Когато слънцето залязло, те вкусили малко хляб със сол и старецът му наредил да легне да спи, а сам той застанал на молитва, устремявайки ума си високо.

   Преподавайки му още наставления за молитвата, бдението и поста, старецът го изпратил с мир.

   Връщайки се у дома, блаженият раздал на бедните цялото си имущество, като не си оставил нищо даже за насъщните нужди. Освободил се по такъв начин от всички житейски грижи и станал и самият като беден, той отново дошъл при стареца, за да се предаде всецяло на отдавна желаното от него служение на Господа. Старецът с любов приел смирения юноша, показал му началата на безмълвното монашеско житие и го научил на обичайното монашеско ръкоделие - плетенето на кошници. При това устроил за него отделна килия на неголямо разстояние от своята, тъй като самият обичал да служи в уединение на Господа. Завел своя нов ученик в новоустроената килия, като отново му преподал необходимите наставления за молитвата, храната и ръкоделието.

   Така блаженият Макарий, с Божия помощ, започнал да преминава трудното монашеско служение и от ден на ден преуспявал в монашеските подвизи.

   След известно време в селището Птинапор се случило да дойде епископът на тази страна и узнавайки от жителите на селото за подвизите на блажения Макарий, го повикал при себе си и го поставил против желанието му за клирик на местната църква, макар той да бил още млад. Но свети Макарий, измъчвайки се от длъжността на клирик, която нарушила безмълвното му житие, след няколко дни избягал оттук и се заселил в пустинно място около друго селище. При него дошъл един благоговеен човек от просто съсловие, който започнал да му служи, като продавал ръкоделието му и купувал с получените пари храна.

   Когато преподобният навършил четиридесет години, той получил от Бога даровете на чудотворство, пророчество и власт над нечистите духове. В същото време бил посветен в сана на свещеник и направен настоятел (авва) на монаси, живеещи в скит. Той често посещавал и учителя си свети Антоний Велики и получавал от него много наставления. Заедно с други двама ученици на преподобния той се удостоил да присъства на блажената му кончина и като най-богато наследство получил жезъла на светеца. Заедно с него преподобният Макарий приел двойно и духа му, както някога Елисей. Със силата на този дух Макарий извършил много дивни чудеса.

   По причина на множеството народ, което идвало при него, преподобният имал малко време, за да се предава в уединение на богомислие. Затова той изкопал под своята килия дълбока пещера, дълга около половин стадий, където се скривал от постоянно идващите при него и нарушаващи богомислието и молитвата му.

   В дните на преподобния Макарий, в същите пустинни места просиял с добродетелния си живот друг преподобен - Макарий Александрийски. Той бил презвитер в манастира, носещ названието Келий. Тази местност се намирала в пустинята между Нитрия и скита. Блаженият Макарий Александрийски често идвал при Макарий Египетски, тъй като те изпитвали един към друг голяма любов.

   Когато нечестивият император Валент арианинът се възцарил, повдигнал жестоко гонение срещу православните. В Александрия, по царско разпореждане, пристигнал Лукий, ариански епископ, с многочислена войска, която свалила от епископската катедра православния епископ, блажения Петър, приемника на свети Атанасий Велики. Освен това Лукий изпратил воини в пустинята, за да изпратят в изгнание всички свети отци пустинници. В числото на първите били хванати двамата преподобни Макарий. Войниците ги откарали на един отдалечен остров, чиито жители не знаели Истинния Бог, но се покланяли на идоли. Един от идолските жреци на този остров имал дъщеря, обхваната от бяс. Като почувствала идването на преподобните заедно с другите отци на острова, девойката побягнала срещу тях, като силно викала: "За какво дойдохте тук? Този остров е наше отдавнашно жилище".

   Преподобните се помолили, изгонили беса от девойката и тя оздравяла. Като видял това, баща й, идолският жрец, веднага повярвал в Христа и приел Свето Кръщение. Също и всички жители на острова се обърнали към Христа и превърнали своя езически храм в християнска църква.

   Като разбрал за случилото се, нечестивият епископ много се засрамил, че изгонил такива велики отци от манастирите им. Затова тайно изпратил отново да върнат блажените Макарий и всички свети отци, които били с тях, в мястото на предишното им обитаване.

   При преподобния Макарий Египетски отвсякъде идвало множество народ: едни - за душевна полза, за да получат от него наставление, други - за изцеление от недъзите си. Затова се появила необходимостта от построяването на странноприемници, където да могат да намират подслон пътниците и болните. Това и направил преподобни Макарий. Той имал обичай всеки ден да изцелява един болен, като го помазвал със свети елей и го пускал съвсем здрав у дома.

   За преподобния Макарий отците разказвали, че той станал сякаш земен бог, защото подобно на това, както Бог, макар и да вижда целия свят, но не наказва грешниците, така и преподобният Макарий покривал човешките немощи, които виждал. И макар да виждал, той бил като невиждащ; и чуващ, бил сякаш не чува.

   Такъв е животът, смъртта и преминаването във вечния живот на преподобния наш отец Макарий.

Св. Атанасий и Кирил Александрийски.

Св. Йоаким, патр. Търновски.

(Атанасовден)

Житие на свети Атанасий Велики,

архиепископ Александрийски

   Св. Атанасий Велики се родил през 295 г. в столицата на Египет Александрия. Син на бедни родители християни, той получил прекрасно образование, но още преди да го завърши, една случка предопределила неговата съдба. В 312 г. за александрийски архиепископ бил поставен св. Александър. Наскоро след това, като очаквал идването на някои клирици, архиепископът стоял на прозореца и гледал към морето. Една интересна картина привлякла вниманието му.

   Група момчета играели на богослужение край морския бряг. Едно от тях - това бил Атанасий - представяло епископ, другите представяли свещеници и дякони, а езически деца били водени към "епископа", за да ги кръсти. Архиепископът заповядал да доведат децата при него и ги разпитал за подробностите на играта. Той намерил, че кръщението било извършено правилно, извършил над кръстените тайнството Миропомазание и посъветвал родителите на Атанасий да подготвят сина си за църковно служение. След като момчето завършило образованието си, Александър го взел в своя дом и го направил свой духовен син и секретар. Това бил бъдещият Атанасий Велики. В 319 г. той станал дякон. Общуването му със св. Александър и останалите висши клирици на Египет спомогнало да се разгърнат в пълна мяра неговите блестящи способности.

   Между това в Александрия се появила ереста на местния свещеник Арий (280-336 г.) Той учил, че Христос - не само като човек, но и като Син Божий - не е равночестен на Отца, [че е] по-нисш Бог, Който е само подобен на Отца, а в действителност е сътворен и има начало във времето. Това учение се разпространявало. Арий придобил множество последователи. Много пъти Александър го уговарял и разобличавал, и в този труд Атанасий винаги му помагал и със своя блестящ ум разгромявал всички твърдения на Арий. Арий обаче бил упорит, ереста се ширила и се наложило да се свикат епископски събори за нейното изкореняване. Такива били поместните събори в Александрия (323 г.), в Антиохия (324 г.) и най-сетне Първият Вселенски събор в Никея в 325 година. На последния събор присъствал и самият император Константин Велики.

   И на трите събора Арий бил решително осъден и отлъчен от Църквата. Осъдени и отлъчени били и мнозина от неговите упорити привърженици. Но ереста дотолкова се разпространила и Арий имал толкова много явни и тайни последователи, дори сред приближени до двореца епископи, че борбата продължила още много години. На съборите арианите отвърнали със свои събори и на св. Атанасий се наложило много да пострада заради своята преданост към православието.

Атанасий бил на Никейския събор заедно с архиепископа си Александър. Той решително помогнал за осъждането на Арий. Неговият забележителен принос в работата на Първия Вселенски събор толкова го прославил, че той се завърнал у дома си като световно известен богослов.

   Когато след девет месеца старецът Александър починал, народът единогласно поискал и епископите с готовност поставили св. Атанасий за Александрийски архиепископ на 8 юни 326 година. Но още в края на Александровото светителстване Арий успял да подмами императора Константин Велики и да изтръгне от него заповед, щото всички александрийски клирици, започвайки от самия Александър, да живеят в мир и да не спорят по богословски въпроси. Търсейки мир не според разума, Константин писал твърде рязко на Александра, като изисквал примирение с Арий. Когато Атанасий заел Александровото място, той също като своя старец решително отказал да влезе в общение с нечестивия еретик, и Константин пренесъл недоволството си върху новия архиепископ на Александрия. Враговете се постарали да умножат още повече това недоволство от Атанасий, като го обвинили в користолюбие, в неуважение към императорските разпоредби и в груби насилия над клириците. Приписали на великия светител дори убийството на някой си епископ Арсений, с чиято отсечена мъртва ръка извършвал вълшебства.

   Благочестивият Константин, макар и да бил настроен против Атанасий, не се решил да повярва на всичките обвинения срещу него без разследване и заповядал да се свика епископски събор за съдене на александрийския архиепископ. Съборът бил свикан през 335 г. в Тир, но лукавите ариани и техните привърженици, които по това време били много, наредили така, че в този събор да вземат участие само техни съмишленици, и да не бъдат допуснати Атанасиевите привърженици. И въпреки че Атанасий довел на събора самия епископ Арсений, за когото казвали, че го е убил, и опровергал всички останали обвинения, съборът все пак го осъдил, и при освещаването на един нов храм в Йерусалим приел в общение Ария. Като видял, че по този начин няма да се добере до правдата, Атанасий тайно се отправил за Цариград и в лична среща с Константин му представил самата истина. Константин Велики най-сетне разбрал кък стоят работите, приел твърде сурово пратениците на Тирския събор и извикал всички участници да дойдат в Цариград за преразглеждане на делото. Враговете на Атанасий отново съумели да подлъжат императора и да измислят новата клевета, че св. Атанасий искал да спре превозването на жито от Александрия за столицата, за да изложи по този начин Константина.

   Като видял, че не е възможно да примири Атанасий с неговите противници и като се опасявал от бунт в Александрия, императорът решил да пожертва нейния архиепископ и да го изпрати на заточение в Галия (Франция). Св. Атанасий прекарал две години в Трир, като бил в дружески отношения с местния епископ Максимин.

   В 336 г. умрял Арий, а на следващата година умрял и Константин Велики. Царството било поделено между тримата Константинови синове: Константин II, Констанс и Констанций. Събрани на съвещание, тримата владетели решили да върнат на катедрите им всички епископи, изпратени по-рано на заточение. С особен указ на Констанина II бил върнат в Александрия и св. Атанасий. Това дало нов повод на Атанасиевите врагове да обявят Атанасия за незаконен епископ вече на основанието, че бил върнат на катедрата от светската власт - от императора, след като бил осъден от църковен събор.

   През този печален период от църковната история враговете на Атанасий Велики успявали на няколко пъти да извоюват неговото осъждане и изгнание. Но той имал и приятели - последователи на чистото православие. Папа Юлий I (337-352 г.) оправдал Атанасий на Римския събор в 340 г., а в 343 г. това решение било потвърдено от Сердикийския събор (Сердика - София), който низвергнал много от враговете на Атанасий. Борбата била продължителна и упорита.

   Едва към края на живота си св. Атанасий се успокоил за няколко години. От всичките 47 години на своето епископско служение той прекарал 15 от тях в изгнание. През това тежко за него време той написал много книги и писма, повечето от които са дошли и до нас. Съчинил три апологии - защити на православната вяра: "Против езичниците", "Против арианите", "За въплъщението на Словото", "За Св. Троица", срещу еретика Аполинарий и разколниците - новациани, за Светия Дух, житие на св. Антоний Велики, тълкувания на множество книги от Свещеното Писание, прекрасни проповеди и много послания на различни теми до разни лица. В тези негови съчинения са пръснати най-дълбоки и преливащи от истинска мъдрост богословски и нравствени истини. Нему св. Църква дължи разгромяването на опасната арианска ерес и създаването на Никео-Цариградския Символ на вярата.

   Голям е приносът на великия Александрийски архиепископ и при установяването на истинския сборник от книгите на Свещеното Писание при много разпространените по онова време апокрифи или лъжесвещенни книги.

   Житието на св. Антоний Велики оказало огромно влияние върху развитието на монашеството, особено на Запад.

   И в богословието, и в личния живот св. Атанасий всякога ще бъде велик образец на всички поколения миряни и епископи. Той починал на 2 май 373 година, на която дата е отделният празник на св. Атанасий Велики. На 18 януари св. Църква е установила съвместно честване на двамата александрийски архиепископи Атанасий и Кирил († 444 г.), които главно са спасили православието от двете ереси - арианството и несторианството.

   Празникът на св. Атанасий се чества на днешния ден. С тази дата той е влязъл в нашия църковно-народен бит и с пословица е утвърден като предвестник на близката пролет (Атанасовден идва - пролетта идва).

Житие на свети Йоаким I, патриарх Търновски

   Св. Йоаким бил българин по произход, роден от знатни родители. Когато пораснал, той заминал за Света Гора Атонска и там приел монашество. Подвизавал се усърдно в послушание и смирение, в пост и молитва, затова получил от Бога дара на умилението и на благодатните сълзи. Прекарва там много време и след като вижда примерите на много свети старци, прибира се в България, изкопава си пещера при Красен (Червен) и църква "Свето Преображение" и продължава да се подвизава там заедно с тримата си ученици Диомид, Атанасий и Теодосий.

   Като чул за него в началото на своето царуване (1218 г.), Иван Асен ІІ го посетил, получил неговото благословение и му подарил средства, с които той наел работници и изсякъл в скалите голям манастир, който нарекъл с името на св. архангел Михаил, и събрал множество монаси под своето игуменско ръководство. Когато около 1227 г. умрял (или се оттеглил) патриарх–примасът Василий, тогава по предложение на царя епископският събор избрал за патриарх именно тоя дългогодишен и знаменит подвижник.

   След като цар Иван Асен издигнал България до степен да бъде най-голямата и най-силната държава на Балканския полуостров, след победата при Клокотница в 1230 г. и след като стеснил Латинската империя на Балканите, той сключил с Никейския император Йоан Ватаци мирен договор. В договора между другото се предвиждало и признаване патриаршеското достойнство на търновския патриарх от византийска страна. За тази цел бил свикан в гр. Лампсак (на Мраморно море) голям събор от византийски и български митрополити, архиепископи, епископи, архимандрити, игумени и монаси начело с цариградския патриарх Герман ІІ и антиохийския патриарх Симеон (александрийският и йерусалимският патриарси писмено дали съгласието си), който събор провъзгласил за патриарх "благоговейния и свят мъж, преждеосвещения архиепископ Йоаким, който бил възсиял с делата си и с постическия си живот".

   Така била възстановена отново българската патриаршия, призната от Цариград за първи път през 927 г. и закрита своеволно пак от Цариград през 971 година. Като се завърнали в Царевград–Търново царят и патриархът, станала тържествена интронизация на Йоаким І от събора на всички архиереи.

   Търновският патриарх св. Йоаким І според данните на житието му се отличавал със своя аскетизъм и изключително милосърдие. И като патриарх той продължавал да живее по правилата на монашеството, присъща му била постоянната молитва, но изпълнявал усърдно и своя архипастирски дълг, като управлявал църковния кораб през бурното житейско море. Бил милостив към сираците, помагал на бедните, посещавал затворниците, избавил мнозина осъдени на смърт, а други спасил от гнева на царя. Така той бил добър пастир на повереното му духовно стадо и като добър кормчия сам пристигнал благополучно в тихото пристанище, а довел и ония, които го слушали и следвали.

   Като предузнал прозорливо своята смърт, той отслужил последна литургия, като благословил всички и ги поучил да се придържат към православието. После повикал своите ученици и свещенослужители, благословил ги, поучил ги добре и предал душата си в ръцете на Бога, Когото толкова бил възлюбил.

   Според житието му той светителствал 19 години и починал на 18 януари 1246 година. Житието му завършва с пожеланието по неговите молитви Господ Бог да утвърди българската държава навеки.