Св.Силвестър, папа Римски.
Преп. Серафим Саровски Чудотворец.

(Предпразненство на св. Богоявление)

Житие на свети Силвестър, папа Римски

   Св. Силвестър се родил в Рим. Негов учител във вярата и науката бил благочестивият презвитер Кирин. 

   В столицата на световната империя тогава идвали много странници, а младият Силвестър много обичал да ги подслонява в гостоприемния си дом. За повече от година негов скъп гост бил един източен епископ – Тимотей, който пристигнал в Рим да благовествува на езичниците, които били огромно болшинство в този международен град, а християните били около 200 000. Евангелският проповедник спечелил мнозина идолослужители за Христа и Църквата, но градският началник Тарквиний заловил епископ Тимотей и го затворил в тъмница. Три пъти го изтезавали с бич, за да се отрече от християнската си вяра и понеже останал непреклонен, той бил обезглавен. 

   Градоначалникът повикал Силвестър да принесе жертва на боговете и го заплашил с мъчения и смърт, ако не изпълни затоведта. Св. Силвестър предвидил близката смърт на користолюбивия и жесток управител и му отговорил с евангелските слова от притчата за безумния богаташ: "Нощес ще ти поискат душата" (Лука 12:20) – и му заявил, че неговите заплахи няма да се сбъднат! Самонадеяният Тарквиний наредил да заведат Силвестър в тъмница и да го оковат във вериги, но като седнал да обядва, заседнала рибена кост в гърлото му и към полунощ умрял. Силвестър бил освободен от затвора. 

   Когато станал на 30 години, Силвестър бил ръкоположен за дякон от папа Милтиад, а след неговата смърт бил избран за Римски епископ и станал тридесет и пети папа. 

   През неговото светителство (314-335 г.) били проведени най-важните реформи на Константин Велики (306-337 г.) за прекратяване на гоненията и за тържеството на християнството и спокойствието на Църквата. Чрез своите пратеници Осий Кордубски и двама презвитери св. Силвестър подписал актовете на Първия вселенски събор в Никея от 325 година. Преименувал неделния ден от "ден на слънцето" в "ден Господен", понеже в неделния ден Господ Иисус Христос възкръснал от мъртвите. С думи и дела светителят надзиравал своите духовни чеда. Стегнал дисциплината на клириците, като строго забранил да се занимават с търговия. 

   След много и плодоносни трудове, с които привлякъл в Христовата вяра мнозина езичници и юдеи, св. Силвестър блажено починал в Господа. Светите му мощи почиват в построената от него гробница върху катакомбата "Св. Прискила" и неговата гробница е една от най-старите гробници на "Вечния град".

 
Житие на преподобни Серафим Саровски Чудотворец

   Дивният Саровски чудотворец свети Серафим принадлежи към най-прекрасните върхове на многоликата руска светост. Макар да се родил 37 години след преподобни Паисий Хилендарски и 20 години след свети Софроний Врачански, той ни напомня за древните подвижници на Египетската пустиня и за величието на нашия Рилски пустиножител свети Йоан. 

   Този велик подвижник на ХІХ век се родил на 19 юли 1759 г. в Курск, който още в ХІ век подарил на светата Руска църква преподобния Теодосий Киево-Печерски, един от основателите на руското монашество. Като втори син на строителя Исидор Мошнин и на благочестивата му съпруга Агатия, той получил името Прохор. Надарен с физическа сила, красива външност, бистър ум, прекрасна памет, ангелска кротост и голямо смирение, малкият син на Мошнини още в най-ранното си детство вдъхвал у мнозина увереността, че е определен от Бога за велики дела. 

   Това дълбоко убеждение се засилило още повече при двете чудеса, които спасили необикновеното момче от неминуема смърт. Когато бил на седем години, Прохор паднал от самия връх на високата камбанария и останал невредим, а на десетата си година бил излекуван от болест чрез "Курско-коренната" чудотворна икона на пресвета Богородица. Местният прозорливец, един праведен старец, който носел тежкия и странен за мнозина подвиг на "юродив Христа ради" и много се привързал към чудното момче, казал на неговата рано овдовяла майка: 

   - Блажена си ти, че имаш такова дете, което един ден ще стане силен застъпник пред Света Троица и горещ молитвеник за целия свят! 

   Затова и рано изявените стремежи към духовен живот на нейния син не изненадали и не смутили благодарната към Бога майка. Насълзена, Агатия с радост благословила коленичилия пред нея 17-годишен Прохор, който, преди да се запъти за Саровската пустиня, пожелал да се поклони на прочутите киево-печерски светини и да получи благословението и напътствието на всеизвестните тамошни старци. На неговата впечатлителна душа най-силно подействала срещата с прозорливия схимонах Доситей, който се подвизавал като доброволен затворник в Китаевската обител и за когото с положителност се твърди, че бил жена, скрила се от тежки преследвания по този странен начин, който не е единствен в житиеписите на древните Божи угодници. Прозрял у младия юноша бъдещия велик подвижник и чул за намерението му да постъпи в Саров, старецът го благословил и му рекъл: 

   - Иди, чедо Божие, и пребъдвай там! Това място, с помощта на Господа, ще бъде за тебе спасително! Там ти и ще завършиш земното си странстване. Старай се само да придобиеш непрестанна мисъл за Бога, като постоянно призоваваш Божието име така: "Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!" В туй да се съсредоточи всичкото твое внимание и обучение: и ходейки, и седейки, и работейки, и стоейки в църква, всякога и на всяко място, влизайки и излизайки, този непрестанен вопъл да бъде и в устата ти, и в сърцето ти. Чрез него ще намериш покой, ще придобиеш духовна и телесна чистота, и ще се всели в тебе Светият Дух, изворът на всички блага; Той ще упъти живота ти към светост, благочестие и чистота! В Саров игуменът Пахомий води богоугоден живот. Той е последовател на нашите Антоний и Теодосий.

   На 20 ноември 1778 година, тъкмо в навечерието на Въведение Богородично, 19-годишния Прохор Мошнин прекрачил прага на светата обител, за да остане там цели 54 години... През първите 16 години от своето пребиваване в манастира той имал пред очи примера, подвизите и насърчението на мнозина саровски светилници, като игумените Исаакий, Ефрем и Пахомий, като отшелниците Назарий, Доротей, Марко и Александър. Той бил честит да има за игумен своя съгражданин йеромонах Пахомий и за свой старец йеромонах Йосиф. 

   Осем години Прохор бил послушник. Освен килийните си задължения той преминал през фурната, просфорната и дърводелната, а известно време бил звънар и клисар. Безупречен в утренното и вечерното правило, усърдният послушник с радост и сръчност изпълнявал всяко поръчение. Но каквото и да вършел, цялото му същество било погълнато от непрестанна молитва и благодатно съзерцание. Удивително било неговото въздържание в храната и съня. Колкото повече напредвал в иноческите добродетели, толкова се усилвал и духовният му глад за нови подвизи. Неговата бърза подвижническа зрелост особено просияла още на втората година от неговото послушничество. 

   В 1780 г. той заболял тежко от воднянка и това голямо страдание продължило 3 години. За изненада дори на забележителния си игумен Пахомий, Прохор поискал вместо лекар изповед и свето Причастие. Много скоро всички били изумени от пълното му оздравяване. Но едва към края на живота си той издал тайната пред Дивеевската послушница Ксения Василиевна... След причастяването му се явила в неизказана слава пресветата Богомайка с апостолите Йоан и Петър и сочейки към лежащия Прохор, казала на свети Йоан: "Този е от нашия род". Дясната си ръка тя положила върху главата на болния послушник, а с жезъла в лявата докоснала бедрото му, от което изтекла всичката насъбрана в тялото му вода. На докоснатото място останала ямичка за през целия му живот и напомняла на Божия угодник за дивното първо Богородично посещение. Тази небесна милост още повече усилила суровостта на неговите страдания и увеличила доверието на неговите духовни ръководители. Възлагали му послушания и вън от манастира. Той ходил из близките градове да събира помощ за двуетажната болница, която игуменът Пахомий решил да изгради на мястото на килията, в която Прохор получил чудесното изцеление. Това поръчение послушникът Прохор изпълнил с голям успех. Отишъл и в Курск. Там се поклонил на родителските си гробове – защото и Агатия била вече умряла – и получил от брат си Алексий щедро дарение за болницата и за църквата при нея.

   На 13 август 1786 г. , под старчеството на отците Йосиф и Исаия, игуменът Пахомий постригал в монашество Прохора и го украсил с ангелското име Серафим, а след няколко месеца той бил ръкоположен за йеродякон. Като такъв той служил пет и половина години всеки ден, а когато година и половина след това го възвели в йеромонашески чин, новият презвитер служил света Литургия всеки ден в продължение на повече от година. Тази ревност при продължителните манастирски служби и уморителното килийно правило се отразили на здравето му. Нозете му почнали да се отичат и се покрили с открити рани. Това ускорило неговите намерения да започне пустинножителски подвиг, към който винаги чувствал особена наклонност.

   Най-сетне след смъртта на игумен Пахомий новият игумен Исаия дал благословение и св. Серафим на 20 ноември 1794 г. – на същата дата, на която преди 16 г. встъпил в манастира – влязъл в отшелническа колиба, която се намира на шест километра от Саровската обител. Шестнадесет години преживял в тази "далечна пустиня" блаженият старец Серафим и неговата килия станала свидетел на подвизи, които биха изглеждали невероятни, ако не бяха удостоверени по такъв безспорен начин от очевидни доказателства, които са изпълнили цели томове книги, каквито не са написани за никой подвижник или чудотворец. От пустинничество той преминал към истинско стълпничество, като 1000 дни и нощи стоял изправен или на колене върху един гранитен камък сред гората с вдигнати нагоре ръце и молитвата на митаря в уста: "Боже, бъди милостив към мене грешния!"

   Към този подвиг прибавял все по-строги аскетически упражнения. Той пристъпил след смъртта на втория си игумен Исаия към безмълвие, като три години не проговорил нито дума. А след като манастирският събор при следващия игумен Нифонт му предписал да се завърне в светата обител, той получил благословение за още по-тежкия подвиг на доброволното затворничество, което било поослабено в 1815 г. и напълно прекратено на 25 ноември 1825 г., от когато започва последното и най-трудно служение на ближните в подвига на старчеството. Св. Серафим е на 66 години, прегърбен за цял живот още от 1804 година, когато го нападнали в "далечната пустиня" трима разбойници и го осакатили с жесток побой, загдето не намерили в колибата му очакваното богатство. Така си останал прегърбен от този побой до края на живота "убогият Серафим".

   Четиридесет и седем години той се готвел за своето старческо служение: в пълна духовна зрелост и с благодатна пророческа прозорливост той правел потресаващ разбор на чуждите души и ги ръководел с дълбоко виждащи духовни очи по здравия път на истинското дейно християнство.

   При изповед на посетители Серафим сам изброявал греховете на коленичилите, преди те да са отворили устата си. Той нямал друго обръщение към тях освен "Радост моя", а себе си винаги наричал "убогият Серафим", който винаги поднася на своите "сироти" парченце хлебец от петохлебието, късче сухар, лъжичка вино или глътка светена вода и всички на всяко време поздравявал с "Христос возкресе". Безкрайните върволици от посетители на "близката пустинка", издигната в края на живота му на половин час път от Саровския манастир и близо до чудотворния "Серафимов извор", избликнал под жeзъла на самата Божия Майка, разнесли из цяла Русия благодатната слава на Саровския старец Серафим, велик наставник, светец и чудотворец на необятната православна страна. Скъпи рожби на св. Серафимовата безпримерна ревност за разцвета на руското подвижничество били и създадените или утвърдените с неговата многоразлична подкрепа и благодатно ръководство четири женски обители: Дивеевската, Ардатовската, Зеленогорската и Долно-Давидовската. Само разказите на съветите и чудесата на св. Серафим за Дивеевските сестри са достатъчни за цял учебник по монашеско послушание и подвижническо съвършенство. И те всички са дословно записани и удостоверени със собствените имена и почерци на станали известни със святостта си дивеевски праведнички.

   Всички ще си спомнят с благоговеен трепет чудото със защитната канавка на Дивеевското манастирско землище. Въпреки неколкократните напомки на техния духовен старец Серафим да оградят своите трудно придобити имоти с една триаршинова канавка, сестрите все бавели изпълнението на тази поръка. Една нощ една от сестрите излязла от килията си и видяла как св. Серафим копае началото на канавката, облечен в познатата бяла връхна дреха. С радостна уплаха тя се спуснала да съобщи на сестрите за идването на най-скъпия гост. В надпревара се хвърлили в нозете му. Но когато отново се изправили, него вече го нямало. Само лопатата и мотиката лежали пред тях в прясно изкопаната земя... Същата нощ една от сестрите се намирала в Саров при св. Серафим. Работата наложила да я задържи и той я отпратил призори, като й казал:

   - Отивай си, майко, и кажи на девиците да започнат да копаят канавката! Аз бях там и сам започнах да я копая.

   Като вървяла по пътя за своя манастир, сестрата напразно се мъчела да проумее думите на стареца си, за когото тя знаела сигурно, че не е напущал Саров. Като чула от сестрите за станалото и като разказала за поръчаното, всички разбрали какъв благодатен старец им е подарила Небесната Игуменка на Дивеевската обител и веднага се заловили да копаят поръчаната канавка.

   Но "време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш" (Екл. 3:2). "На човеците е отредено да умрат" (Евр. 9:27). Наближил и блаженият за св. Серафим час, когато великият Божи угодник могъл да повтори увереното послесловие на всеки благочестив живот: "Времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата". Както му предсказал Китаевският схимник Доситей преди 56 години, "убогият Серафим" постигнал чистота, благочестие и святост. Св. Серафим Саровски умрял през нощта срещу 2 януари 1833 година.

   На Рождество Христово той присъствал на ранната Литургия в болничната църква, а след това се причастил на втората Литургия. Простил се с всички братя и наредил да го положат в отдавна приготвения от самия него дъбов ковчег, като поставят на гърдите му емайлираната Богородична икона от Сергиевската лавра. На Нова година, която се случила в неделя, пак се причастил в болничната църква, целунал всички икони и пред всяка от тях запалил свещ, което не бил правил до тогава. Разцелувал се с всички братя и макар това да било последния ден от живота му, приемал посетители. На дивеевската сестра Ирина дал 200 рубли за своята любима обител. Съседът му по килия, отец Павел, чул великия старец да пее през нощта пасхални песни, а рано сутринта на 2 януари се сбъднало и последното пророчество на св. Серафим: "Когато умра, смъртта ми ще бъде открита чрез пожар". Отец Павел пръв усетил подозрителния дим от заключената килия, а втурналите се братя разбили вратата, загасили със сняг тлеещите платна и книги, подпалени от една паднала свещ, и когато се поразнесъл димът, открили наистина дивния покойник. Св. Серафим седял на колене под любимата Богородична икона "Умиление" с вечно горящо пред нея кандило. Ръцете му били молитвено сключени върху ръба на ниския аналой, а върху лъчезаното му лице видели застиналото сияние на последната му молитва и явното блаженство на неговата първа срещу с вечността.

   Никой не може да чете спокойно подробните описания на всичко, което последвало след блажената кончина на св. Серафим Саровски. Подготвеното по монашеските правила за погребение тяло облекли в мантия и положили в неговия саморъчно направен ковчег. Цели осем дни лежали светите останки на великия праведник в голямата Успенска църква. Върволицата от поклонници, които с плач се стичали да се простят със своя духовен отиц, нямала край. Когато – по руски обичай – един от многобройните духовници, които извършвали опелото, посегнал да вложи разрешителната грамота, ръката на св. Серафим сама се разтворила и приела свитъка. Това чудо видели игуменът Нифонт и някои от служещите иноци. Погребали го на мястото, което сам си избрал преди осем години. В деня преди да умре светият старец три пъти заставал до своя гроб, който се намирал до гроба на другия известен саровски пустиножител, схимонах Марко, починал на 4 ноември 1817 година.

   Посмъртното чудотворство на Божия праведник Серафим растяло с годините и постоянно се увеличавал списъкът на великите явления на Божията лекуваща благодат по молитвите на прославения Богородичен любимец. Така се стигнало до двегодишните проучвания на специалната комисия от 1894 г., която трябвало да установи достоверността на Серафимовите чудеса в Саровската обител. Споделяйки всенародната вяра в святостта на великия подвижник, руският Св. Синод възложил на комисията от висши духовни лица да освидетелства свещените му останки. В разкопания гроб намерили почти запазения след 70 години дъбов ковчег, а под остатъчите от монашеската дреха съвършено добре били съхранени костите на покойния праведник.

   Св. Синод решил канонизацията на новия руски светец да се извърши през месец юли 1903 г., в самия рожден ден на преподобни Серафим Саровски. Била панисана и за първи път отслужена на 19 юли специалната служба в чест на Саровския чудотворец. Тържествата започнали още на 16 юли. През тези дни многохилядните множества станали свидетели на дивни чудеса.

   Св. Серафим изпълнил старото си обещание и щедро проявявал благодатното си чудотворство над вярващия народ. Някои от тях били просто поразителни. При Серафимовския извор, който се намирал до "близката пустинка" на прославения подвижник, сляпо момиченце прогледнало след отпиване от чудотворната вода. При литийната обиколка на храма друго глухонямо дете проговорило, след като целунало Богородичната икона "Умиление", пред която се молил и починал св. Серафим. Много патерици били захвърлени през тези Серафимовски дни, много сълзи на многоликата човешка мъка били изтрити, безкрайно било въодушевлението на хилядите възторгнати руски души от това велико посещение на Божията благодат над тяхната необятна Св. Русь, по която се разнесла една нова и чудотворна молитва: "Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас!" Пред вярващия народ засиял един нов образец на благочестието и изгряла нова утеха от благодатна святост, почерпена направо от Евангелието и от светите Отци.

†Нова година. Обрезание Господне.

Св. Василий Велики.

Св. мчк Василий Анкирски
(Василовден)

Обрезание Господне

   Обрезанието е свещенодействие, установено в Стария Завет при патриарх Авраам в самото начало на второто хилядолетие преди Рождество Христово и послужило не само като "знак на завета" между Бога и богоизбрания народ, но и като далечен предобраз на християнското тайнство Кръщение (Колос. 2:11). Като печат на този "знак" служило името, което давали на младенеца при обрязването му. Потомък по плът на Авраам, прославян в Новия Завет като "баща на вярващите" (Рим. 4:11), Господ Иисус Христос бил обрязан в осмия ден от Своето рождение и Му дали името "Иисус", наречено от ангела (Лука 1:31; 2:21). Пресветата Му майка принесла предписаните по Мойсеевия закон две гургулици и два гълъба, каквито се полагали на онези бедни израилтяни, които не били в състояние да донесат агне или теле (Лев. 12:8).   

   Възпоминанието на Господнето обрезание още през ІV век било утвърдено като тържествен Господен празник, с който се приключвал осмодневният кръг на Рождественските дни. Както се вижда от едно слово на св. Амфилохий Иконийски (+ 394 г.), още през ІV век празникът Обрезание Господне бил съединен с честването на паметта на св. Василий Велики, който умрял същия ден. Началото на този Господски празник отнасят към първите християнски векове. До нас са стигнали светоотечески слова, произнасяни на този ден, като поученията на св. Григорий Нисийски, св. Амвросий Медиолански и др. От V век е запазена беседа на Туринския епископ Максим. А Римският папа св. Григорий Велики споменава същия празник в своята книга за годишния кръг. През VІІІ век църковният песнописец Стефан Саваит написал канон за този празник, който и досега се изпълнява в нашето православно богослужение на този ден.

                                                                                  Житие на  свети Василий Велики,

                                                                               архиепископ на Кесария Кападокийска

   Св. Василий Велики се родил около 330 г. в Кесария Кападокийска. Благородна и богата, славна и благочестива била християнската фамилия, в която той се родил и израснал. Неговото детство и младини преминали през царуването на Константин Велики (306-337 г.) и на неговите синове, но бащата на майка му, света Емилия, загинал мъченически при гонението на Диоклетиана (284-305 г.), а дядо му по баща цели седем години крил семейството си из гъстите лесове на Понтийската планина, разположена по южното крайбрежие на Черно море. Баща му, Василий Старши, бил виден ритор и адвокат в Кесария Кападокийска и оженен за благородната и богата девица Емилия, която родила пет дъщери и петима синове. Най-възрастната от сестрите, св. Макрина, загубила преждевремнно починалия си жених и посветила себе си на монашеско целомъдрие, а останалите четири се задомили. Един от братята се поминал в ранно детство, а най-малкият, талантливият юноша Навкратий, загинал по време на лов. Другите двама братя на св. Василий – епископите Григорий Нисийски и Св. Петър Севастийски – били причислени към благодатния лик на православните светци.

   Ранното си възпитание св. Василий получил от аскетически настроените жени в своето семейство, но най-голям дял в него принадлежал на баба му св. Макрина Старша (†340 г.). Тя се родила в Понтийския град Неокесария, помнила добре наставленията на своя незабравим учител, Неокесарийския чудотворец св. Григорий (213-270 г.), ученик на Ориген, и вложила в сърцата на многобройните си внуци такива благоплодни светлини, които превърнали семейството в общество от светци. Сам великият светител пише по-късно с благодарност: "Понятието за Бога, което придобих в детинство от блажената си майка и баба, растеше в мен с развитието на ума".

   Св. Василий поучил началното си образование от едноименния си баща, и блестящите умствени дарби, които проявил, подтикнали родителите му да го изпратят в най-добрите тогавашни училища. Той минал през школите на Кесария, Цариград и Атина. Там слушал лекциите на езическите мъдреци и на ритора Химерий, като изучил и новоплатониците, които оказали известно въздействие върху мислите и учението му. В Атина разцъфтяла започнатата в Кесария дружба със св. Григорий Назиански Богослов. Те "знаели само два пътя – към християнската църква и към преподавателите на външните науки". Около тях се групирал малък кръжок от другари, които преследвали сериозните цели на самообразованието. Опити да влезе в него направил и Юлиан Отстъпник, бъдещият злополучен император, но не получил тяхното доверие. Още в Атина Василий и Григорий си дали дума заедно да водят живот на християнски подвижници. Но от самия му брат, св. Григорий Нисийски (†394 г.), който описал неговия и на света Макрина живот, узнаваме, че Василий не се отличил с висота на християнското си настроение в началото след връщането си в Кесария, където преподавал красноречие при възторженото одобрение на своите слушатели. Увлечен от своите успехи, той горделиво и със самомнение гледал на своята ученост и никого не намирал равен на себе си. Под влияние на сестра си Макрина – ревностна и вдъхновена християнка – той скоро надвил изкушенията на младостта и с подкрепата на св. Григорий Богослов решил да посвети себе си на съзерцателен живот. Едва сега, когато бил 30-годишен, той бил кръстен в река Йордан от Йерусалимския епископ Максим.

   Към 357 г. св. Василий предприел пътешествие на Сирия, Палестина, Египет и Месопотамия, за да получи лично впечатление от духа на монашеството. При посещенията си на знаменити подвижници той бил поразен от тяхното изумително въздържание от храна, питие и сън. В него възгоряло непреодолимо желание да им подражава. На връщане от монашеския Изток св. Василий се отбил в Атина, за да премери силата на своята умъдрена и окрилена вяра с прочутите словесни гладиатори от празните и шумни словопрения на линеещите философски школи. Кесарийският ритор бил неотразим. Св. Василий обърнал много езичници към истинския Бог и много пъти през живота си доказвал правилността на поетичното сравнение от неговата богослужебна прослава, която го оприличава на пчела, която носи мед за правовярващите и уязвява със жилото си еретиците. Той много пъти искал да срещне и своя предишен учител Евул. Най-сетне го открил в едно от атинските предградия сред оживено спорещи философи, всеки от които търсил да смае останалите, а всички чакали от Евул да разреши една логическа трудност. Василий неочаквано се намесил, намерил незабавно блестящ отговор и сразил възражението на софиста. Всички били поразени и се питали: "Кой е този?" Евул веднага отвърнал: "Бог или Василий!" И, като отпратил своите ученици и приятели, прекарал три денонощия с кесарийския си ученик в спасителни беседи.

   - В какво се изразява висшата мъдрост? - запитал Евул.

   - В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото "никой не може да слугува на двама господари" (Мат. 6:24).

   Много убедително говорил св. Василий на езическия философ за греха и покаянието, пороците и добродетелите, за смъртта и възкресението, за наградата и наказанието, за спасението и проклятието в отвъдната вечност, в която "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат" (1 Кор. 2:9). Накрая прехласнатият и потресен елински мъдрец възкликнал:

   - О, небоявление Василие! Чрез тебе вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век! А доказателство за моята вяра в Бога е това – всичко, каквото притежавам, предавам в ръцете ти, останалото време от живота си ще прекарам с тебе и желая рождението с вода и Дух!

След поклонническото си пътешествие и завръщането от Атина св. Василий избрал за своето аскетическо уединение едно поетично кътче край река Ирис. От другата страна на същата река в това пустинно място на Понтийската област майка му, света Емилия, и сестра му, света Макрина, основали женски манастир. На приятеля си св. Григорий той пише: "Бог ми откри жилище по сърце, дадено ми е да видя в действителност това, за което ние мечтаехме някога с тебе. Тук има висока планина, покрита с гъста гора и напоявана откъм север с бистри, прохладни потоци. В подножието се намира обширна долина, обкръжена от всички старани с гора и богата с поточета. Два дълбоки дола я разделят на две части. От единия край се спуска речен водопад, а другият е преграден от непроходима планина".

В това прекрасно усамотение Василий приканил и Григорий, но неговите синовни задължения към престарелите родители в близкия Назианс не позволявали на приятеля му да изпълни общата им атинска мечта за съвместен подвижнически живот. Все пак св. Григорий Богослов успявал понякога да навести приятеля си и тогава младите подвижници прекарвали блажени дни в молитва, във физически труд и в изучаване на Свещеното Писание.

     Няколкогодшните подвизи на св. Василий край бреговете на Ирис започнали да привличат жадуващи за отшелничество люде, които създавали все нови и нови свети обители. Така било по целия православен Изток през IV век. Св. Василий не странял от тези нови ревнители на иноческия подвиг и дори сам станал игумен. Още от поклонничеството си в Египет св. Василий отдал предпочитанието си на общителните манастири. Според него пълното отшелничество застрашавало слабите и лишените от опитно ръководство подвижници. Едни изпадали в горделиво самочувствие, а други се лишавали дори от здравия си разсъдък. Многолюдните пък общежителни манастири изпадали в друга крайност. Техните ръководители отделяли прекалени грижи за икономическите интереси на обителите, а необходимото обременяване на иноците с прекален ръчен труд отвличало подвижниците от молитвата и духовното съзерцание. Великият Василий избрал смесената форма на монашеското житие, която обединявала в едно всички светли страни на отшелническото и общежителното подвижничество. Епохални за източната аскетика станали прочутите "Правила за монасите", които той съставил заедно със св. Григорий. Отличителна черта на Василиевските манастири било широкото практикуване на благотворителността.

След смъртта на Дианий (362 г.) за епископ на Кесария Каподокийска бил избран Евсевий. Благочестив и обичан от народа, но неподготвен, той твърде скоро трябвало да разбере, че липсата на богословска подготовка прави невъзможно епископското служение, особено в тревожната епоха на тогавашните еретически смущения. Нищо не могло да поправи така положението, както привличането на един опитен и авторитетен помощник, какъвто могъл да бъде единствено Василий. Съзнанието за дълг пред застрашената православна вяра лесно склонило св. Василий да напусне бреговете на Ирис и да приеме свещеническо ръкоположение от безпомощния Евсевий Кесаро-Кападокийски. Младият презвитер скоро показал какво може. Неговата изумителна начетеност, неуморно трудолюбие, бляскаво проповедничество, всеотдайна преданост към бедните и монасите, станали причина да се помрачат отношенията му със самия архиепископ Евсевий. Поставен в пълна сянка от растящия престиж на презвитер Василий, Евсевий проявил понятна човешка немощ. Позволил доброто му сърце да бъде постепенно овладяно то ревниво и завистливо чувство, което избуяло при някакъв частен случай до същински разрив, който едва не предизвикал разкол в Кесария. Монасите и простият народ се надигнали в защита на св. Василий и изисквали не само неговото посвещение за епископ, но и свалянето на Евсевий от катедрата му. За да се избегне ехизмата, Василий доброволно се отдалечил отначало при св. Григорий, а сетне в своя Понтийски манастир.

   Но този разрив не продължил много. Василий бил твърде необходим и неговото отсъствие много забележимо се отразило върху цялото църковно управление, а външните обстоятелства вземали застрашителен характер. Към Кесария обръщал поглед източният кесар Варент (364-378 г.), който се надявал да окаже с личното си присъствие натиск и върху епископите в полза на арианството. Всички съзнавали, че само Василий може да противостои на наближаващата буря. Необходимостта заставила Евсевий да потърси посредничеството на Григорий Богослов и той лесно постигнал примиряването. Василий отново заел предишното си място и значение в църковния живот. Наистина той се справял сам със всички дела, но горчивият опит му подсказал да се отнася още по-съобразително и внимателно към самолюбието на своя началник. Това отстранило и последните сенки, и непомрачените отношения продължили до самата смърт на благодарния и добросърдечен Евсевий. В средата на 370 година той починал и погледите на всички защитници на православната Никейска вяра били обърнати към св. Василий. Против него били арианите и значителна част от подчинените на Кесарийската катедра епископи, които се бояли от неговите строги изобличения. Но когато престарелият Назиански епископ Григорий, баща на св. Григорий Богослов, узнал, че за избирането на Василий Велики не достигал един глас, той наредил да го пренесат на носилка до Кесария и гласът на болния старец решил избора на Кападокийския първосветител.

Само след година мъжеството на Кесаро-Кападокийския архиепископ Василий спасило неговата църква от арианството. Тази първа ерес, която сериозно застрашавала църковното единство и била осъдена на Първия Вселенски събор в Никея пред 325 година, се появила към 320 година чрез проповедите на александрийския презвитер Арий (280-336 г.). Той почнал да учи, че Син Божий не е роден, а сътворен, и че по природа не е единосъщен на Бога Отца. Крайният извод от това учение било отричането на догмата за изкуплението на човешкия род чрез смъртта на Сина Божий. Дълги били борбите срещу арианството, което продължавали да подкрепят немалко миряни, но и клирици и дори някои императори след Констанин Велики. Ето и сега, четиридесет и шест години след събора в Никея, арианският император Валент се опитвал с всички средства да подпомогне Ариевото лъжеучение. Предварителни пратеници трябвало да подготвят успеха на личната му намеса чрез натиск върху неотстъпчивия архиепископ Василий, който бдял над Православието в няколко малоазийски епархии. Най-напред се вестили ариански епископи начело с Евиппий, но св. Василий отказал да ги допусне до църковното общение. Подир тях пристигнал префектът Модест, който имал славата на крайно жесток човек. От името на императора той поискал да увещае кесарийския архиепископ да се откаже от думата "единосъщен" в Никейския символ и да се присъедини към арианите. Ясното становище и непоколебимата твърдост на св. Василий Велики изведнъж заличили лицемерната благонамереност от лицето и гласа на суровия велможа. Със застрашителен тон той заплашил достолепния светител с изгнание и отнемане на имота, с мъчения и смърт. Несмутимо отекнал решителният отговор на св. Василий:

   - С нещо друго ме застраши, ако можеш! От заточение не се боя, защото цялата земя е Господня. Не може да се отнеме имущество от тогова, който нищо не притежава. Не са страшни за мене мъките, защото вярвам и се надявам, че страданията и смъртта ще бъдат благодеяние за мене, понеже по-скоро ще ме заведат при Господа, за Когото аз живея и се трудя.

   - Така смело никога и никой не е говорил с мене – казал изуменият префект.

   - Вероятно, не ти се е случвало да говориш с епископ.

   - Помисли още до утре – побързал да приключи безрезултатния си разговор Модест.

   - Не е потребно, утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес!

   На 6 януари 375 г. пристигнал в Кесария Кападокийска и самият император Валент. Той влязъл в базиликата, в която извършвал Богоявленската служба св. Василий. Императорът бил поразен от стройното пеене на богомолците и от благоговението на епископа, който дори незабелязал пристигането на владетеля. Когато Валент подал своето приношение, никой от дяконите не посмял да го приеме без разрешението на епископа. Привикнал към раболепието на придворните епископи, императорът така се стъписал, че се олюлял и малко останало да падне, ако не го задържал един от клириците. Тогава Василий Велики кимнал да приемат императорския принос. С твърдост, съобразителност, лично обаяние и разумна отстъпчивост св. Василий възтържествувал над своите врагове. Валент разкъсал подписания вече указ за неговото заточение и се отдалечил от Кесария, като му оставил богати дарове за неговата "Василиада" - така всички наричали цялото селище от благотворителни заведения, като безплатни трапезарии, болници и приюти, които Василий бил създал още когато бил презвитер и помощник на своя предшественик Евсевий. Това бил същински град на милосърдието с разкошен храм в неговия център. Светителят бил противник на частната благотворителност и на неразумното състрадание, готово да помага на всеки просяк безразборно. Какво ли нямало в тази Василиада, която се проявила в първите десетилетия след премахването на гоненията и останала в историческия спомен като най-внушителната проява на църковна социална дейност след примера и постиженията на Йерусалимската църква от времето на св. Първомъченик и архидякон Стефан (Деян. 4:32-37). Не липсвали странноприемници и дори лепрозории, за приютяване на прокажени, и работилници за недъгави. Нямало нужди и грижи, които да не влизали в бдителната закрила на този велик мъж на делото. Св. Василий само десет години възглавявал Кесаро-Кападокийската катедра, но те били напълно достатъчни да го изявят като велик поборник на Православието, като светозарен лъч на нравствената чистота и на верската ревност, като велик богословски ум, като велик строител и стълб на Божията църква.

Св. Василий Велики строго следял за живота, подготовката и дисциплината на своите свещеници, но и ги бранил от симонията на своите хорепископи. Клириците от цялата му област станали толкова образцови, че околните епископи търсили свои заместници между презвитерите на св. Василий.

   Василий Велики особено се погрижил за благолепието на богослужението. Той установил строг ред и въвел всенощни бдения с антифонно пение на паслми, а като паметник на дейността му за реформиране на богослужебното наследство винаги ще служи и съставената от него Василиева св. Литургия, която се изпълнява десет пъти през църковната година и се запазила в Цариградска,  Сирийска и Александрийска редакции. Това свидетелства, че употребяваният днес текст е претърпял през вековете някои промени допълнения на св. Василиевия оригинал.

   Не случайно св. Василий се учил 15 години в Атина. Той усвоил философията, риториката, поезията, астрономията и всички останали светски науки през IV век. Оставените и оцелели от него книги свидетелстват за всестранната му начетеност, за класическото съвършенство на неговия стил, за изящното остроумие на неговите полемични и апологетични трудове. Българите са били ощастливени още през "златния век" на старобългарската писменост и в първите десетилетия след своето покръстване да четат в превода на Йоан Екзарх св. Василиевия "Шестоднев" с неговите девет беседи върху 26 стиха от първата глава на първата библейска книга Битие, които и при съвременния разцвет на науката ни удивляват с високото ниво, критичния поглед и разностранните познания, които Кесарийският архиепископ е притежавал от всички клонове на природните науки. Основното и благодатно познаване на Св. Писание позволява на св. Василий да тълкува несравнимо отделни негови книги и да подкрепя с библейски текстове както своите 80 нравствени правила и споменатите монашески правила, така и запазените негови проповеди и писма, които са жив паметник за тревожните противоариански борби и за неуморната архипастирска грижа на великия Кападокийски йерарх за опазване на вярата и благочестието на неговите духовни чеда.

   Велик през всички дни на живота си, св. Василий останал такъв и при смъртта си. Той притежавал дара и на чудотворна прозорливост. За неговата кончина е запазен див разказ. В Кесария живял един бележит еврейски лекар, който имал способност да предвижда смъртта на своите тежко болни пациенти до три и дори пет дни предварително. Св. Василий много обичал този благочестив юдеин и искал да го покръсти. Никакви доводи на великия светител не помогнали за неговото обръщане към истинската вяра. "В тази вяра съм се родил, в нея искам и да умра!" - бил почти неизменният отговор на правоверния израилтянин. Св. Василий, който през целия си живот непрекъснато боледувал, най-сетне легнал на смъртния одър. Тогава той извикал лекаря Йосиф, като да търсил медицинската му помощ. Изкусният лекар направил потребното за един основен преглед, но едва докоснал костеливата ръка на архиепископа, казал на домашните да приготвят потребното за погребение, защото болният щял да умре веднага.

   - Повярвай ми, владико, преди още да залезе слънцето, ти ще умреш...

   - Ако оживея до утре, до шестия час (12 часа по нашето времетраене), то какво ще направиш?

   - Да умра!

   - Да, да умреш за греха, да оживееш за Бога!

   - Зная какво говориш, владико! Ето, кълна ти се, ако ти бъдеш жив до утре, ще изпълня волята ти!

   Св. Василий горещо се помолил на Бога да продължи живота му с няколко часа заради спасението на евреина. И Бог чул просбата на великия Си угодник. На сутринта архиепископът изпратил да повикат Йосифа. Лекарят не искал да повярва на служителя, но се затичал да види още веднъж приятеля си, макар и и мъртъв... Като срещнал бодрия поглед и кротката усмивка на живия владика, лекарят смаян коленичил пред леглото му и възкликнал:

   - Велик е християнският Бог и няма друг бог освен Него! Заповядай свети отче, без отлагане да кръстят мене и целия ми дом!

   - Аз ще те кръстя сам, с моите ръце!

   - Ти не бива да станеш, ти си твърде слаб...

   - Господ ще ме подкрепи – казал св. Василий и станал от постелята.

   Св. Василий извършил последната си Литургия, кръстил лекаря Йосиф, благодарил на Бога и се върнал у дома си. Същия ден вечерта той предал блажената си душа на Бога. Това станало на 1 януари 379 година. Смъртта на св. Василий Велики предизвикала дълбока печал у всички християни, юдеи и езичници, на които той сторил толкова добрини през живота си. Вопли и стенания огласили целия град. При изнасяне на тялото му се стекло такова огромно множество от разплакани люде, че мнозина пострадали от теснотата, защото всички търсели да докоснат светия покойник с надежда за изцеление от своите недъзи.

   В този ден се отслужва св. Василиева литургия в негова чест.

Преп. Мелания Римлянка

Житие на преподобна Мелания Римлянка

   В IV в. няколко свети мъже, гонени на Изток от арианите, потърсили убежище в Рим. От тях римските християни узнали за подвизите на светите отшелници и за трудовете на монашеския живот, по онова време още малко известен на Запад. Тия разкази възбудили силна ревност и голямо усърдие за служение на Бога, особено между жените. Жените от висшето римско общество се отказвали от светските удоволствия, от разкошен живот и употребявали всичко за подпомагане бедните, за откупуване на пленените, за построяване и украсяване на църквите.

   Между тия свети жени особено е известна Мелания, вдовица на окръжния римски управител, която от 20-годишна възраст се посветила на служене Богу, изучавала Св. Писание под ръководството на блажени Йероним, помагала на бедните и страдащите.

   Желанието й да се поклони на светите места и да изучи иноческия живот я довело на Изток. Там тя посещавала светите отшелници, строила манастири, болници, странноприемници; сама служела на бедните с най-голямо смирение. Грамадните си съкровища тя употребила за тия богоугодни дела. Живеейки в Йерусалим, тя постоянно с писмата си убеждавала своите роднини и приятели в Рим към същия живот, като описвала радостното състояние на душата, която напълно се предала Господу. Но и в Рим християнските жени продължавали да сияят с добродетели, които съставяли рязка противоположност на пороците и суетността на езическото общество. Те построили първите болници в Рим, сами се грижели за страдащите, пращали щедри помощи дори в далечни краища, откупували нещастниците, които се мъчели в плен при варварите. Италия, Испания, Африка благославяли имената на Павлина, Фабиола, Мелания и други християнки, които употребявали богатствата си за помощ на ближните.

   Престарялата Мелания поискала преди смъртта си да посети Рим и да се види със семейството си и приятелките си. Тя пристигнала в Рим тогава, когато варвари от всички страни застрашавали вечния град; те постоянно нахлували в Италия и откарвали цели семейства в плен; грамадни богатства минавали в ръцете им; дворците и малките хижи се предавали на пламъци. Престарялата Мелания повтаряла на приятелките си: "Побързайте да предадете Богу вашите богатства! Не жалете тленните съкровища на света!"

   В семейството си тя особено се радвала на усърдието и благочестието на своята внучка, която носела нейното име. Тая млада жена била омъжена за един от най-богатите и знатни граждани в Рим - Апиниан. Сама тя притежавала огромни имения в Италия, Сицилия, Испания и Африка. Но сърцето й не било привързано към земните блага, а горяло от чиста любов към Бога и ближните. Родили й се две деца, които умрели малолетни. Тя и мъжът й в това видели указание, че трябва да употребят и времето, и средствата си за богоугодни дела. И действително така започнали да постъпват. Всичкото си имущество те смятали като притежание на Бога и бедните. При грамадното богатство не си позволявали никакъв разкош, а всичко раздавали на нуждаещите се.

   Пожелали и те да посетят Изтока и тръгнали за там с майка си Албина. Известно време поживели в Африка, където имали приятели и роднини. По целия път раздавали богати милостини, строили църкви, манастири и откупували пленници. На Изток те посетили светите отшелници и най-после се заселили в Йерусалим.

   Скоро след пристигането им там престарялата Мелания починала (410 г.), а нейната внучка продължавала делата й. В тясна килия някъде на Маслинената (Елеонската) планина тя прекарвала времето си в молитва и изучаване на Св. Писание. Блажени Йероним, който живеел тогава също в Йерусалим, където превеждал на латински Библията, й помагал със своите съвети. Заедно с това благочестивата Мелания дейно се занимавала с благотворителни дела, помагайки на бедни и болни. Апиниан помагал в трудовете й. Тя построила болници и странноприемници и умряла в бедност (434 г.).

   На 31 декември св. Църква почита паметта на двете Мелании - бабата и внучката, и нейния благочестив съпруг Апиниан.