Св. свщмчк Климент, еп. Анкирски.

Св. мчк Агатангел. Св. Павлин, еп. Нолански.

Житие на свети свещеномъченик Климент,

епископ Анкирски

   Свети Климент се родил в гр. Анкира (днешната турска столица Анкара), в областта Галатия – една от люлките на малоазийското християнство, което оставило спомена за безбройни и славни изповедници на евангелската вяра. Своя бърз възход във вярата, благочестието и изповедническото мъжество той дължал на блажената си майка Ефросиния. Убедени в словата на апостола, че "не повярвал мъж бива осветен чрез вярваща жена" (1Кор. 7:14), нейните родители я омъжили за един закоравял езичник, но надеждите им не се оправдали. Този мъж не само не мислел да приеме вярата на жена си, но с всички средства полагал усилия да привлече нея към езичеството. По цели нощи вярващата християнка се молила на Бога да й дари или духовно единство, или пълна разлъка с този неповярвал мъж. Господ се отвърнал от този порочен човек, като непотребен Свой раб, и той скоро умрял, като оставил Ефросиния с пеленаче на ръце, на което дали името Климент.

   Когато той бил на 12 години, умряла и майка му. За останалия сирак се погрижила приятелката на майка му, богатата и благородна София, която нямала деца. Тя била много състрадателна. По време на един глад в Галатия мнозина от жителите на Анкира оставяли на произвола на съдбата своите дечица, понеже нямали с какво да ги хранят. Климент, който и след майчината смърт се намирал под добро влияние, събирал тези дечица и ги водел в дома на София, а тя ги хранила и обличала. Благодарение на Климентовата помощ нейната къща се превърнала не само в дом за бедните, но и школа за възпитание. Защото нейният питомец учил тези изоставени деца и ги подготвял за кръщение.

   Тези негови занимания и чистият му живот събудили общото уважение към него и затова рано приел свещенство, и едва достигнал 20 години, той бил избран за Анкирски епископ. Сега върху плещите му легнала не само грижата за Софиините питомци. Той с успех разпространявал християнството и укрепвал всички в евангелските добродетели.

   Скоро настъпило времето на тежки изпитания за Църквата. Тъкмо в Мала Азия пламнал и се пръснал по света пожарът на деветото гонение срещу християните. Главният прицел на гонителите станали християнските епископи, останалите клирици и дори църковните четци. Органите на римската власт изпълнявали царския указ за гонението с такова усърдие, че в тъмниците не оставало място за углавните престъпници. Ревностният архипастир на Анкира бил първата жертва. Мъчителите изнемогвали и се сменяли един след друг в изтезанията. Пребит и стърган с железни зъбци, младият епископ не приличал на себе си. Цялото му тяло се превърнало на една рана; дори вътрешностите му се показали. Когато най-сетне го захвърлили в тъмницата, за общо изумление на другата сутрин го намерили напълно изцелен. Решили да го изпратят в Рим. Отново се заредили мъчения и тъмница, но на Бога било угодно да го прослави с такива изцеления, че поразеният народ масово изповядвал християнството и мнозина поради това приели мъченическа смърт.

   От Рим той бил прехвърлен в Никомидия, където отново го предали на изтезания заедно с неговия новопокръстен ученик Агатангел. Никога не изнемогвала душата на великия страдалец. Като виждал с очите си, колко много люде преминават в християнството поради неговото страдание, свещеномъченикът просто се сродил с болката и сам желал все повече да страда.

   Тъмничните надзорници припомнили на градското началство за отдавнашните затворници Климент и Агатангел: "Много години те са мъчени от разни властници, но са все живи и здрави, и ние почнахме да си мислим дали те не са безсмъртни?" По заповед на Максимин св. Климент бил отведен в Анкира и тогавашният управител наредил да го затворят в тъмницата и всеки ден да го измъчват най-жестоко. В продължение на два месеца всеки ден нанасяли по лицето и главата на удивителния мъченик 150 удара с чепата тояга. Самите мъчители били слисани от неговото непоколебимо търпение. Той понесъл изтезанията на единадесет мъчители от започването на гонението до мъченическата си смърт - цели 28 години.

   По случай пристигането на нов анкирски управител на Климент било позволено да излезе от тъмницата в нощта срещу Богоявление (6 януари) и да остане сред своето паство до 23 януари. Той извършвал божествената служба и произнасял проповеди, в които предсказал своята скорошна смърт и близкото прекратяване на гоненията. По време на самото богослужение, когато принасял безкръвната евхаристийна жертва, св. Климент Анкирски бил обезглавен заедно със своите дякони Христофор и Харитон в 296 г. и техните останки били погребани от блажената София.

   Св. мъченик Агатангел бил измъчван до смърт и починал малко по-рано, но неговата памет се празнува на 23 януари заедно с паметта на неговия учител св. Климент Анкирски.

Св. ап. Тимотей. Прпмчк Анастасий Перски.

Св. свщмчк Петър, еп. Български.

Св. мчк Сионий Български.

Житие на свети апостол Тимотей

   Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Тимотей (Деян. 16:1), който бил обърнат в християнството от св. апостол Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал "заради юдеите, които бяха по ония места" (Деян. 16:3) и го взел за свой спътник.

   От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на св. ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1Сол. 3:1-3), станали повод за написването на Първото послание до християните в Солун.

   Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. Тимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1Кор. 4:17, 16:10; Рим.16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей придружавал учителя си и до Йерусалим (Деян. 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр.13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1Тим. 1:3).

   Скоро преди смъртта си ап. Павел чувства копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2Тим. 4:11), след което Тимотей отново се върнал в Ефес. Евсевий Кесарийски (263-339) в своята "Църковна история" го нарича "първи епископ на Ефес".

Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.

   Светите му мощи са били пренесени от император Констанций (337-361) в Цариград и положени заедно с мощите на св. Лука и св. Андрей Първозвани в храма "Св. апостоли". По-късно били отнесени в Италия от кръстоносците.

В канона на новозаветните свещени книги влизат две Павлови послания до св. апостол Тимотей (1Тим., 2Тим.), които принадлежат към неговите "пастирски послания". Първото е написано след "първите окови" на ап. Павел, а второто малко преди неговата мъченическа смърт в 67 година.

                                                           Житие на свети преподобномъченик Анастасий Персик

   В мирския си живот Анастасий се наричал Магундат и бил син на персийски маг. Служил в конницата на Хорзой ІІ (590-628 г.) и взел участие в похода на пълководеца Шахин, с когото проникнал дори до гр. Халкидон във Византия. Когато се отклонил от войската, той отишъл в Йераполис при река Нил и постъпил при един персийски златар да учи занаята му и да слуша учението на Иисуса, защото златарят бил християнин. Посещавал с него църквата и разпитвал за изобразените по стените икони, които разказвали за подвизите на мъчениците и светците.

   В самата Персия християнската религия станала много известна след 614 г., когато Хорзой превзел Йерусалим и отнесъл със себе си светия Господен кръст, чрез който ставали много чудеса и който бил върнат обратно при сина му Кобад. Всичко това все повече разпалвало вярата му и той все по-силно желаел да получи кръщение, но златарят отклонявал своята помощ, защото по това време се бояли от персите.

   Тогава Магундат решил да осъществи мечтата си, като замине за Палестина и скоро се озовал в Йерусалим. Тук постъпил на служба при един христолюбив златар, който го завел при свещеник Илия от храма "Свето Възкресение" (Храм Гроб Господен).

За младежа узнал и йерусалимския патриарх Модест, който го кръстил, и след свалянето на бялата кръщелна дреха на осмия ден  го поверил на един благочестив старец от йерусалимските манастири. Голямо било неговото усърдие. Той се научил да чете от свещените книги на гръцки и така безупречно изпълнявал всичките си монашески задължения като послушник, че старецът го постригал за монах и му дал името Анастасий.

   И така този млад персиец, който владеел магическото изкуство на баща си и участвал в победоносните походи но Хорзой, сега станал образцов монах, който спечелил обичта и уважението на всички братя със своите добродетели: смирение, кротост и трудолюбие. С каквото и да се занимавали ръцете му, неговите мисли били винаги устремени в молитва към Бога. Мислите му често се спирали и върху мъченическите подвизи и това обливало в сълзи очите му, като все повече в сърцето му запламтявал копнежът да сподели тяхната свята участ.

   Когато укрепнал достатъчно в духовното си издигане и неговият старец се убедил в искреността на намеренията му, Анастасий получил най-сетне благословия да отиде на мъченически подвиг. По онова време Палестина се намирала под персийска власт. Скоро след това той бил задържан под стража в Кесария Палестинска и разпитван в преторията пред персийския управител. Изтезаван на два пъти, хвърлян в тъмница и изкарван да носи камъни, окован във вериги, Анастасий водил дълги спорове и произнасял защитни речи пред мъчителите си за истинската вяра.

   През една нощ друг затворник–юдеин видял как цялата тъмница просияла от неземна светлина и около дивния персиец се събрал цял сонм от лъчезани набожители, които облажавали мъченика заради неговите страдания. Облажавали Анастасия и събратята му от неговия манастир, а неговия старец така силно съчувствал на ученика си, че сякаш сам бил подлаган на същите страдания.

   Многократно мъчен и пребиван, смелият изповедник бил пуснат да посети празничното богослужение по ходатайството на виден сановник. С голяма радост християните посрещнали невинния старадалец и целували със сълзи неговите тежки вериги. В уреченото време той отново бил върнат в тъмницата, за да бъде изпратен на съд пред самия Хорзой в Персия. Тук бил подложен на нови жестоки мъчения. В тежко състояние го отнесли в тъмницата. Тъмничният пазач бил таен християнин и много се грижил да облекчава участта на своите измъчвани едноверци. По заповед на царя Анастасий бил подложен на другия ден на нови изтезания. Разярен от непобедимото мъжество на своя някогашен войн, Хорзой заповядал да го удавят на другия ден заедно със седемдесет негови другари.

   - Аз желаех да бъда разкъсан на парчета от вас заради моя Христос, и тая смърт е малко за мене. Благодаря на Господа, че с това малко страдание ми дава възможност да премина във великата и неизказана слава на светите мъченици! – казал Анастасий на своите смаяни палачи.

   Оставили телата на удавените мъченици да бъдат разкъсани от зли кучета, но нито едно не се докоснало до тялото на св. Анастасий. Строги войници пазили, да не би някой християнин да вземе тялото му.

   Св. Анастасий Перски загинал в 628 година. По-късно неговите св. мощи били пренесени в Йерусалим.

Преп. Максим Изповедник.

Св. мчк Неофит.


Житие на преподобни Максим Изповедник

   Преподобни Максим Изповедник се родил около 580 г. в Цариград в знатно семейство. Получил прекрасно образование и с особена любов изучавал философия. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля – Божествената и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото човешко начало и по този начин стигали до сриване на самите основи на християнството като богочовешка религия.

   Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611–641 г.) и цариградския патриарх Сергий (610–638 г.) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560 - 638 г.). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието (философията). Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите.

   От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия.

   В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.

   Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649 г.) на папа Мартин I (649–653 г.) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил:

   – Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!

   Светските защитници на ереста – императорът и дворцовите сановници – се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг.

   В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.

   Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра.

   Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: "Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание", обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, "Мистагогия" – символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.

                                                                            Житие на свети мъченик Неофит

   Във времето на жестокия император Диоклетиан (284–305 г.) в древния град Никея на малоазийската област Витиния живяло благочестивото християнско семейство на Теодор и жена му Флоренция, които имали благодатна рожба – юношата Неофит. Той бил слънчево дете. Още от десетгодишна възраст, когато посещавал училище, проявил изключителни за годините си качества. Той раздавал на бедните си другарчета вземаната от къщи храна и, докато те ядели, той се молил пред изображението на светия кръст, което сам начертавал върху източните порти на родния си град. Надарен от детство с дар на чудотворство, малкият Неофит удрял с ръката си каменната стена и от нея бликвала вода за пиене на другарчетата му, на които той запрещавал да казват за виденото чудо. Негово голямо чудо било възкресението на собствената му майка. Но той особено се проявил като удивителен мъченик за Христовата вяра.

   На 15-годишна възраст Неофит живеел в една пещера на Олимп (в Мала Азия) с един лъв. Гонението против християните било в пълна сила. По случай някакъв езически празник местните управители Декий и Уар устроили всенародно жертвоприношение на идолите. Усърдието им през този ден било още по-голямо, защото във Витиния пребивавали августът Диоклетиан и неговият кесар Максимиан Галерии, главният подбудител на кървавото гонение.

   Всред разгара на шумното езическо празненство изведнъж на тържището се появил юношата Неофит с лице, осияно от небесна светлина, както някога греел образът на Мойсей подир срещата му с Йехова. Ангел Божи го пренесъл на площада, за да свидетелствува пред всички истинността на християнската си вяра. Докато неговите съграждани едва познали сина на Теодор и Флоренция, а всички се учудвали на лъчезарния юноша, Неофит, за общо слисване, произнесъл дръзко изобличение на празната езическа вяра в неодушевените идоли и благоговейно възхвалил истинския Бог. Занемелият от изненада и гняв Декий напразно увещавал момъка да принесе жертва на идолите. Тогава той употребил върху него всевъзможни свирепи изтезания. Повесили на едно дърво съблечения Неофит и жестоко го били с волски жили. Мъките само увеличавали вдъхновението на младия изповедник и той изричал все по-пламенни слова за покаяние и вразумление на обезумелите езичници. Раните на пребитото и стъргано тяло на мъченика поливали с оцет и ръсили със сол, а от устата му излизал само молитвеният шепот: "Сине Божи, помилвай ме!" Не помогнали и неизбежните ласкателни обещания за награди и лекуване от най-изкусните лекари. Изуменият управител се видял в чудо пред това неустрашимо момче. Той го затворил в тъмница и изтичал до императорския палат.

   Августът и неговият кесар решили сами да видят този чудесен момък и на другия ден събрали населението на Херакловото игрище, където били поставени статуите на двамата императори. Самият Диоклетиан си присвоил прозвището Йовиан (Юпитер – римски бог) и изисквал да му принесат жертви, както на Юпитер. Нито императорското присъствие, нито силно разпалената пещ уплашили непоколебимия млад изповедник. Три дни държали юношата в огнената пещ със затворени врати, като се надявали, че и костите му ще се превърнат в пепел. На третия ден Неофит излязъл от пещта невредим, подобно на тримата момци от вавилонската пещ (Дан. 3:94).

   Но и това не вразумило мъчителите. Те търсили, с какво друго да го измъчат и погубят. Завели юношата на арената и пуснали срещу съблечения Неофит мечки стръвници, но те като укротени животни превили крака пред мъченика, а после се отдалечили. Накрай довели огромен и страшен лъв, но той се оказал същият, с който Неофит живял в Олимпийската пещера. Вместо да разкъса юношата, свирепият звяр близал нозете му и всички видели от очите му да се ронят сълзи.

   Така Бог посрамвал жестокостта на езичниците, които били по-свирепи от най-страшните зверове. Поразеният мъчител в безсилна злоба заповядал да убият Неофит. Тогава един звероподобен езичник с един удар на копието си го пронизал. Така юношата-мъченик прославил Бога със смъртта си на 21 януари 290 година.