Възлюбени в Господа братя и сестри,
Признавам, че приех да участвам в днешното събитие с немалко колебания. Не за нещо друго, а защото да бъда наричан „лидер в духовността” ме смущава поне по две причини. Първата е, че като всеки православен християнин, намирам суетата за вредно и опасно качество. Ние, православните християни, дефинираме гордостта като грях и то смъртен. Да приема, а още повече да повярвам, че съм „лидер в духовността” или „духовен лидер” означава безвъзвратно да изпадна в този грях, което е стъпка към погубването на душата. Това, разбира се, аз не мога да си позволя.
Втората причина за моето колебание е, че аз без съмнение съм един от най-критикуваните хора в България, включително от нашите най-видни интелектуалци. Няма мое действие или изказано от мен мнение, което да не е било обругано, похулено, осмяно и в най-добрия случай отминато с пренебрежение. Поради тази причина се притеснявам, дали приемайки да бъда тук сред вас, дори само с присъствието си, няма да хвърля сянка върху вашето събитие? Да наричате митрополит Николай „лидер в духовността”! Представяте ли си колко кощунствено звучи това за мейнстриймът- общото течение на идеологията, която императивно налага на обществото своите оценки, включително за неща, които не разбира? Отсега предчувствам критиките, които ще се изсипят върху нас утре.
Причината, поради която реших, все пак да дойда, е едно, за да изразя уважението си към редицата достойни мъже, включително двамата светейши български патриарси, блаженопочившия Български патриарх Максим, и нине здравстващия Български патриарх Неофит, заставали преди мен на тази трибуна. И второ, за да поговоря с хора, които, както и аз, не се страхуват да бъдат критикувани и не са склонни, както и аз не съм склонен, да се откажат от убежденията си заради сиеминутната политическа коректност.
Сега, позволете ми да кажа няколко думи по повода, който ни е събрал, като искрено се надявам, че точно тази аудитория ще ми прости, ако поради неопитност в историческата наука си позволя някои съждения, почерпани по-скоро от духовния ми опит и по-малко от научната ми подготвеност, която е крайно недостатъчна, за да говоря пред толкова просветена публика за Стефан Стамболов и Църквата.
Ясно е, че Стефан Стамболов е държавникът, на когото в най-голяма степен дължим изобщо съществуването на Третата българска държава. Ясно е, че неговият жизнен път и особено годините, през които той почти еднолично е държал кормилото на България са изпълнени със светлини, но и със сенки. Историческата наука проявява известна търпимост към недостатъците на държавните дейци, когато посмъртно делата им са се оказали полезни за общонародното дело и националните интереси, такива, каквито светската историческа наука ги разбира. Неговата мъчителна смърт е изкупила голяма част от греховете му. Бог да го прости.
Ясно е, също така че специално неговото отношение към Българската екзархия, т.е. към Православната църква е в известен смисъл противоречиво, ако трябва да се изразя внимателно. Известно е неговото доста твърдо поведение – изразявам се отново внимателно – към Светия Синод и по-специално към определени митрополити, които той е смятал за отклоняващи се или несъгласни с провежданата от него държавна политика. Известни са обаче, също така, неговите заслуги при издействането на султанските берати-укази за назначаване на български митрополити на катедрите на три епархии: Скопие, Велес и Охрид. Тоест, от една страна, във вътрешната политика, той се е опитвал да третира Светия Синод като инструмент за провеждане на собствената му политическа линия или поне да го елиминира като източник на алтернативни мнения. От друга страна – във външната политика, Стамболов много ясно си е давал сметка, че именно Българската православна църква, а не българската държава, е онзи интеграционен фактор, който може да обедини около себе си българската нация и да поддържа жив и бодър народностния дух, особено сред онези наши сънародници, които се намират извън пределите на Отечеството.
Искам да цитирам една теза на виден наш учен, която ми направи силно впечатление. В предговора си към книгата на Димитър Маринов „Стефан Стамболов и новейшата ни история” професор Андрей Пантев казва следното: „Този човек (Стефан Стамболов) заема особено място в немного ослепителната галерия от български държавници най-вече заради това, че разбра и приложи една днес изглеждаща ни проста идея – геополитическата уязвимост на България може да стане нейната сила, а необходимостта от покровител-ментор може да бъде трансформирана в изискването за съюзник, който да разбира, че няма вечни предимства на българския политически терен и поради това следва да показва лоялност по същия начин, по който се очаква от малката България”.
В немалкия си вече опит като клирик и митрополит на Българската православна църква аз, вярвайте ми, съм видял много. И докато бях близо до блаженопочившия ни Патриарх Максим, включително по времето на разкола, и след това в битността ми, вече единадесет години, като митрополит на Пловдивската митрополитска катедра. Целият ми опит ми говори, че наложеното още по времето на Стефан Стамболов неопределено, светско отношение към Българската православна църква не е изживяно докрай, като неговите рецидиви се проявяват отново и отново. А именно – във вътрешно-политически план се допуска, че Църквата може да бъде инструмент за прокарване на определени политически виждания, а ако не може, то поне да не й се позволява да се изявява прекалено силно като източник на алтернативни мнения. Това беше видно в епохата на комунизма, още по-видно в идеологията, стояща зад разкола, като и до ден днешен подобни убеждения не са чужди на отделни политически и обществени дейци. Колкото до външната политика, то Църквата също трябва да бъде използвана като инструмент. За съжаление, за разлика от времената на Стамболов, този път не като фактор за интеграцията на българската диаспора, какъвто тя фактически е, а като инструмент за постигане на цели от по-общ, светски, да не кажа геополитически характер.
Моят проблем, и аз съм абсолютно наясно с него, е, че аз разбирам взаимоотношенията между църквата и светските начала по по-различен начин. Разбирам ги, както ги разбира или следва да ги разбира всеки православен епископ и затова търпя критики. Позволете ми сега да перифразирам професор Пантев, за да поясня мисълта си и, за да разберете защо търпя критики. Как ви звучи следната теза?: „Който иска да заеме особено място в немного ослепителната галерия от български държавници, трябва да разбере и приложи една проста идея – институционалната уязвимост на Българската православна църква всъщност е нейната сила, а привидната необходимост от неин покровител-ментор следва да бъде трансформирана в изискването за съюзник, който да разбира, че няма вечни предимства пред Бога и поради това следва да показва лоялност към българския народ и неговата вяра по същия начин, по който това го прави Българската православна църква”.
Мисля, че така формулираната теза е ясна сама по себе си, но нека все пак я илюстрирам с няколко примера.
Първи пример. Разколът беше опит за овладяване на ръководството на Българската православна църква и инструментализирането й за политически цели. Е, и? Какво се постигна? Какво добро се случи на България и на българския народ от този злощастен опит? Освен, че се разклати доверието в Църквата? И нейното значение като фактор в обществения дебат беше отслабено? Кой спечели от това? Българската политика? Българските политици? Или някой друг? Ето, сега например, вървят и то вървят от години опити за унищожаване на семейството, за узаконяване на семейното съжителство без брак, за разрешаване на еднополови бракове, за трети пол, утре за разрешаване еднополови родители да осиновяват деца, да ги поръчват на сурогатни майки срещу заплащане и ... не искам да продължавам с извращенията, които ни предстои да чуем, че ни очакват. От коя морална, ценностна позиция ние като общество сме против? От позицията на общочовешкия морал ли? Ами, че той, общочовешкият морал е релативен. Днес е един, утре може да е друг, в зависимост от морала на господстващата класа или, по-модерному, на господстващия елит. Единствената вярна ценностна, морална опора е християнският морал. Ако ударим, ако дискредитираме, ако подчиним Православната църква и я превърнем в инструмент на текущата политика, то кое ни гарантира, че този, който утре ще диктува политиката няма да издиктува на Българската православна църква да започне да венчава еднополови двойки? Както това вече се случва в някои деноминации, които странно защо още се наричат християнски. Българската православна църква, повярвайте ми, няма нужда от светски ментор-покровител, защото неин покровител е Господ Иисус Христос. Ако тя приеме да има светски, политически ментор-покровител, то това ще я унищожи. Впрочем, ще унищожи само институцията Българска православна църква; Едната Света, Вселенска и апостолска Православна църква е неунищожима. Тоест, ще пострада само българският народ; вселенското православие ще си е непокътнато. Отслабвайки Църквата, отслабихме себе си. Това искам да кажа по отношение на вътрешните ментори-покровители.
Друг пример. През лятото на 2016 г. ни обвиняваха защо не сме отишли на Всеправославния събор в Крит. Нападаха ни хора, които много държат ние да имаме външни ментори-покровители и да се съобразяваме с тях и с тяхната воля. Същите тези хора ни обвиняваха, че, отказвайки да участваме в едно недобре подготвено съвещание, с нехарактерен за всеправославните събори дневен ред, всъщност сме изпълнявали волята на други външни ментори-покровители, които следвало да са в конфликт с първите, а ние в Българската православна църква сме, видите ли, някакви играчки в ръцете на едните ни външните ни ментори, за сметка на другите. С този акт обаче ние показахме, че дължим лоялност само и единствено към хилядолетната православна вяра на нашия народ и я изповядваме и практикуваме, така, както разбираме заветите на единствения наш Покровител и Защитник Иисус Христос. Външни ментори-покровители не ни трябват; добре дошли са съюзници, които са лоялни към българския народ и неговата вяра, както е лоялна към праотеческата вяра Българската православна църква.
Трети пример и с него приключвам. Само преди месец Светият Синод беше подложен на силен натиск от граждански кръгове незабавно, веднага, безусловно и без оглед на „някакви си там канони” да признае автокефалия на православната църква в съседната Република Македония. Виждам, че сега вече никой не настоява на това, а мнозина, които скандираха пред сградата на Светия Синод, сега признават на половин глас, че Синодът ни май е постъпил мъдро, като е предпочел да предостави решаването на този въпрос на Божията воля, която се проявява положително само тогава, когато се спазват установените от Него правила и принципи. Няма да кажа нищо повече по този въпрос, защото всяко изказване рискува да бъде изтълкувано погрешно. Но, повярвайте ми и за това, че това, което на някои се привижда като институционална слабост на Българската православна църква, всъщност е нейната сила. Имайте ни, моля ви, малко доверие.
Трябваше да говоря за духовност, а сякаш повече говорих за държавност. Всъщност, основното, което ми се искаше да кажа е, че българската държавност не може да съществува без духовност. Българската духовност, колкото на някои това да не им харесва, е формирана такава, каквато е, от Православната църква. Всяко насилване върху духовността да се превие и да заеме форма различна от православната християнска – било то някаква форма на ново езичество или на някакъв нов синкретизъм – заплашва директно българската държавност. Надявам се, че всички тук събраните, имаме достатъчно натрупан житейски опит, за да сме видели пряката причинно-следствена връзка между разрушаването и подмяната на традиционния морал, който се поддържа от традиционната вяра и разрушаването на държавността. Няма такива политически или обществени цели, които могат да оправдаят подчиняването и инструментализирането на църквата. Православната църква е особено явление. Тя е основана от Господ Иисус Христос, Тя е Богочовешки организъм, за нея Господ Иисус Христос, каза, че „портите адови няма да й надделеят” (Мат.16:18), на нея - Църквата Христос обеща, че ще бъде с нея до свършека на света. Православната Църква е наистина особено явление. Всеки опит за нейното подчиняване от страна на държавата завършва с катастрофа за държавата. Всеки опит за изтласкването й вън от обществото завършва с катастрофа за обществото. Всеки опит отделни личности да се поставят над Църквата, в нейната съборност, завършват зле за тези личности. Ако искаме в днешните бурни времена да съхраним българската държава и българското общество, трябва да сме си един на друг не ментори, а съюзници. Съюзници, които са лоялни един към друг, защото са лоялни към българския народ и към неговата православна вяра.
И, благодаря на професор Андрей Пантев за неговите думи, които дадоха импулса за тези разсъждения, с които се надявам да не съм ви отегчил.
Призовавам над всички вас Божието благословение!
Бог да пази България!
На 4 февруари, Неделя на Блудния син, с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай Преосвещеният Знеполски епископ Арсений, възглави архиерейска св. Литургия в митрополитския храм „Св. вмчца Марина”. С викарния епископ съслужиха свещеноиконом Деян Стоенчев, духовен надзорник при Пловдивска митрополия, храмовото духовенство и митрополитският протодякон Илиян Александров. Песнопенията изпълни с благоговение смесеният хор при храм „Св. вмчца Марина” с диригент Росица Димова.
„Ние си припомняме днес притчата за Блудния син в предверието на Великия пост – особено време в живота на всеки един от нас. Постът ни се дава, за да преосмислим всичко, да се помолим, да оценим своя живот, своите постъпки, мисли, да ги подложим на безпристрастен съд – на вътрешния съд на гласа на своята съвест и да се помолим на Господ за опрощение на своите грехове и за избавление от греховния плен. И нека за всеки един от нас притчата за Блудния син да стане източник на надежда - затова, че Бог ще ни прости, ще ни изцели от греховете – и настоящи, и минали, ще ни помогне да намерим мир и житейска радост в общение с Него в дома на Небесния Отец само тогава, когато ние принесем покаяние и се разкайваме за своите грехове. Амин.” – каза още Преосвещеният епископ Арсений. В края на богослужението епископ той преподаде архипастирския благослов на Високопреосвещения Пловдивски митрополит Николай.
На 4 февруари, 17 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на Блудния син, с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай в катедралния храм „Успение Богородично“ в Пазарджик бе отслужена архиерейска света Литургия, възглавена от Константийския епископ Яков, викарий на митрополита и архиерейски наместник на Пазарджишка духовна околия. В съслужение с него бяха секретарят на околията прот. Боян Кочев и енорийският свещеник Максим Ничев.
Не случайно именно в тези дни Светата Църква ни напомня примера на Блудния син, за да имаме време да се вгледаме в дълбочината на сърцето си и видим дали и ние не сме блудни синове, отдалечили се прекалено много от Дома на своя Отец, изпаднали в немилост поради греховете си. Нека отделим време и се вгледаме в греховността си. След броени дни ще молим Бог да ни даде да виждаме своите грехове, а не тези на брата си. Нека се подготвим с усърдна вяра и молитва, с любов в сърцата си и да застанем и ние като Блудния син пред Небесния ни Отец с просбата Той да ни оправдае, да ни умие и удостои да седнем с Него на трапезата в Неговото Царство”.
На 2 февруари Светата Църква чества един от 12-те Господски празници - Сретение Господне, когато четиридесетдневният Богомладенец Иисус Христос бил донесен във ветхозаветния храм. 
Братя и сестри, праведният Симеон бил призван да засвидетелства Раждането на Спасителя. Ние пък сме призвани да свидетелствуваме, че Той е жив и днес. Настъпват благодатните дни на Великия пост, когато можем да се обърнем навътре в себе си, да издирим там греховете си и заставайки пред лицето на Бога да кажем: „Господи, помилуй!“ Така ще покажем, че чуваме Спасителя, Който и днес чука на вратите на нашето сърце и ни кани на Своята трапеза. И както свети Симеон се примирил и подготвил за заминаването си във вечността, така и нашата душа ще се очисти и примири с Бога, за да бъде готова и тя за срещата със Спасителя“.