Преп. Онуфрий Велики.
преп. Петър Атонски
Житие на преподобни Онуфрий Велики.
За велики пустинни подвижници ни разказва свети Пафнутий, който сам живеел пустинен живот. Веднъж в него се явило желание да отиде във вътрешността на пустинята, за да узнае, има ли там още отци, които служат на Господа повече от него. Като си взел малко хляб и вода, той тръгнал и след четиридневен труден път видял затворена пещера, в която светлина влизала само през един малък отвор. Почукал, като очаквал да чуе глас, който да го приветства в името на Христа, но напразно. Най-после влязъл и видял един старец да седи. “Благослови, отче светий!” - казал той. Отговор не последвал. Пафнутий се приближил, допрял се до него и тялото се разсипало на прах. Подвижникът вече няколко години бил мъртъв. Пафнутий погребал Божия раб с обичайното псалмопение и молитва, пренощувал при гроба му и на другия ден, подкрепен от сън и храна, се отправил по-нататък.
Пак вървял той няколко дни и видял пещера и около нея следи от човешки стъпки. Пещерата била пуста, но се виждало, че някой живее в нея и че обитателят неотдавна е излязъл. Пафнутий решил да го дочака. Мястото било прекрасно. Финикова палма, покрита с плодове, растяла в пещерата. Бистър извор с прясна вода бликал от корените на дървото. Цял ден Пафнутий чакал като се молел и пеел псалми. Привечер той видял да се приближава към него стадо биволи, сред които вървял един подвижник. Дългите му коси го покривали от главата до нозете. Друга покривка на него нямало. Подвижникът отначало се изплашил, като видял Пафнутий, но после започнал да благодари на Бога, поканил го в пещерата и му предложил храна. Дълго беседвали те и заедно се молили. Пафнутий узнал, че името на подвижника е Тимотей, че в младини живял като инок в манастир, а после като пожелал усамотение почнал да живее в собствена килия, близо до града, като се хранел от трудовете си. Тук паднал той в престъпление и известно време водил грешен живот. Но съвестта се пробудила в него и избягал в пустинята, за да смири страстите чрез молитва и труд. Тежък бил отначало неговият живот. Много изтърпял от вътрешна душевна борба, много страдал и от телесен недъг. Но Господ милостиво му помагал и пустинникът достигнал вътрешен мир и духовна радост. Цели 30 години той живял в съвършено усамотение, като постоянно се молел. Дървото с фурми го хранело със своите плодове. Неговите 12 вейки една след друга се покривали с плодове всеки месец.
Като получил благословение от пустинника, той отново тръгнал и след няколко дни дошъл до един манастир, който се намирал в пустинята. Със скръб мислел той, колко са нищожни неговите собствени подвизи в сравнение с трудовете на светите отшелнии, но се радвал, като видял, че Господ има толкова съкровени служители.
След няколкодневна почивка Пафнутий отишъл по-нататък. Пътят ставал все по-труден, а пустинята по-сурова и по-безплодна. Свършила се оскъдната храна, която Пафнутий си бил взел от манастира. Няколко дни вървял без да вкуси нищо, понеже в пустинята нищо не расло. Най-после той така изнемогнал, че изгубил всички сили и вече очаквал смъртта си. Ненадейно му се явил мъж светлозарен и чрез едно допиране с ръка до устата му го подкрепил за нови трудове. Така вървял той 17 дни, подкрепян от ангелска помощ, когато веднъж видял един човек, покрит от главата до нозете с бели като сняг коси да слиза от планината. Старецът повикал Пафнутий, като го назовал по име. Това бил Онуфрий, вече 60 години скитащ се из пустинята. Той разказал на Пафнутий живота си. На младост той бил инок в един манастир, но в душата му се зародило желание за пустинен живот и една нощ взел хляб само за четири дни и отишъл далече в пустинята. Изведнъж видял необикновено светъл лъч, който като че ли му посочвал пътя, и чул глас да му говори: “Не бой се, аз съм ангелът, който те пази от самото ти рождение, и по Божията воля те водя в пустинята! Бъди смирен по сърце пред Бога и с радост Му служи! А аз няма да отстъпя от тебе”. След дълго пътуване той дошъл до пещерата, в която един свят старец го приел, като го назовал по име. Онуфрий живял с него известно време, като се учел от него на правилата на пустинния живот. А когато старецът го намерил достатъчно приготвен за подвижнически живот, той сам го завел във вътрешността на пустинята и го поселил в пещерата. Няколко години старецът по един път в годината посещавал своя ученик до самата си смърт. Онуфрий го погребал и от деня на неговата смърт вече не видял ни един човек до идването на Пафнутий. Отначало ангелът го хранел, а после израснала финикова палма, която всеки месец се покривала с нови плодове. В това дълбоко усамотение подвижникът бил радостен и спокоен, подкрепян чрез молитва и постоянно изучаване на словото Божие. Чудесни прояви на Божията слава често озарявали душата му. Той видял небесната слава на светците, угодили Богу, и с радост продължавал подвига си.
Пафнутий прекарал цяла нощ с великия старец в беседа и молитва. А на другия ден забелязал промяна в лицето му и се изплашил. Онуфрий забелязъл това. “Не бой се, брате Пафнутий - казал му той. - Бог в милосърдието си те е пратил при мене, за да погребеш тялото ми. Защото днес ще завърша временния си живот и ще мина при Христа за безкраен живот”. Пафнутий отговорил на подвижника, че след неговото заминаване би желал да остане завинаги в неговата пещера. Но старецът му отговорил, че не такава е Божията воля, но че той трябва още да посети други пустинници и след това да се върне в своята обител и там да служи на Бога. Той благословил Пафнутий и след това започнал да се моли Богу с много сълзи, като преклонил колене. Дълго той се молил и най-после казал: “В Твоите ръце, Боже, предавам духа си!” Внезапно го осияла чудна светлина, чули се гласове на ангели, които пеели и славословили Господа. Ангелите отнесли на небето радостната душа на праведника.
Пафнутий дълго плакал над тялото на умрелия и след това намерил камък, издълбан като гроб. В него поставил тялото на подвижника с псалмопение и молитва и го покрил с камъни. Подир това се помолил на Бога да бъде удостоен да живее на това място. Но изведнъж пещерата се срутила, финиковото дърво паднало на земята, изворът изсъхнал. От това Пафнутий разбрал, че не такава е Божията воля. Молейки се още, той се готвел да остави това място и веднага видял пред себе си оня същия светлозарен мъж, който и преди му се явил и който сега вървял пред него, посочвайки пътя му.
Господ удостоил Пафнутий да види в пустинята и други свети подвижници: четири старици, които всекидневно получавали храна от ръката на ангел; четири момци, които заедно служели Богу и чудесно били подкрепяни от Господа. Те всички с любов го приемали, като го наричали по име. След дълго пътуване той се върнал в своята обител, където разказал на братята за всичко, що видял и чул в пустинята.
Св.прор. Елисей. Св. Методий, патр Цариградски