Преп. Сампсон Странноприимец

Житие на преподобен Сампсон Странноприемец

   Преподобни Сампсон, по народност римлянин, бил син на знатни и богати родители, които му дали добро образование и от ранни години му внушили любов към Бога и желание да следва закона Господен. Обичайки ближните, както заповядва Господ, Сампсон изучил лекарското изкуство, за да помага на страдащите. Господ благословил неговото добро намерение и му дал чудотворна сила да изцерява недъзи.

   След смъртта на родителите си Сампсон наследил голямо богатство, което той употребил за полза на ближните. Всички свои роби пуснал на свобода, раздавал щедри милостини, подслонявал и хранел сиромаси и странници.

   Той обичал усамотението, но грижейки се преди всичко за ближните, Сампсон се заселил в Цариград и построил дом, където приемал бедни, болни и странници. Сам лекувал болните и с Божия сила вършел много чудеса. От смирение той скривал тия прояви на особената Божия милост към него. Но неговият свят живот станал известен и патриархът го ръкоположил за свещеник.

   Случило се, че император Юстиниан, който царувал в онова време, опасно заболял. Старанията на най-изкусните лекари отишли напразно. Но Сампсон чрез чудесната сила, дадена му от Бога, излекувал царя.

   - Ще ти дам награда каквато пожелаеш - казал му възрадваният цар, - вземи пари или имот!

   - Богатство не ми е нужно - отговорил Сампсон. - Аз такова имах и доброволно се лиших от него. Ако искаш да ми окажеш голяма милост, заповядай да построят дом за болните и бедните! С това ти ще угодиш на Бога и мене твърде много ще зарадваш.

   Царят изпълнил желанието на Сампсон и построил обширна болница и страноприемница, където назначил Сампсон за началник.

   Св. Сампсон се трудил до дълбока старост и умрял в 550 година. Лицето му сияело от тиха радост, когато завършил своя богоугоден живот. Много чудеса ставали над неговия гроб и в уредената от него болница.

Св.прпмчца Феврония.
Преп. Дионисий Атонски.

Св.прпмчк Прокопий Варненски († 1810)

 Житие на света преподобнамъченица Феврония

   В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах, син на римски управител, бил пратен с чичо си Селин в източните страни за съд над християните. Това било време на най-жестоко гонение. Заповядано било да се не щадят християните, но да се употребят всички средства и мъчения, за да се склонят те към отричане на християнската вяра, а непокорните със смърт да се наказват. Селин и Лизимах били придружавани от голям отряд войници, под началството на един техен родственик, на име Прим.

   Селим приел с готовност поръчението на царя, понеже бил със зъл и жесток нрав, и освен това силно мразел християните. Той с радост ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили доста много вярващи и страшните изтезания и смъртните наказания се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едва на 20 години, бил кротък и добър и в детинство още бил чувал много добро за християните от майка си, която тайно вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болка и съжаление, като гледал страданията на нещастните.

   Веднъж, нощно време, той тайно повикал при себе си началника на отряда и му казал:

   - Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и винаги желаеше и аз да приема Христовата вяра. Туй аз не можах да направя, понеже се боях от баща си и от царски гняв. Но колко пъти тя ми говореше за християните, молеше никога да не им правя зло и да се старая да угодя на Христа! Аз искам да изпълня това завещание. Сърцето ме боли при вида на ужасните страдания на християните и аз реших да правя всичко възможно, за да ги спасявам. Ще ги предупреждавам за нашето приближаване и ще им давам възможност да бягат!

   Прим, който също жалел християните, обещал да съдейства на Лизимах. И между тях било решено да предупреждават навреме християните за приближаването на Селин, за да могат те да се скриват, а освен това да се стараят, колкото е възможно да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.

   Приближили се римските войници до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, приличащ на манастир. Те се посветили на служение Богу чрез труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със строг устав. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обясняване на словото Божие. В тези събрания могли да присъстват и жени от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък голямо множество жени се събирали да слушат четене и поучение, особено пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при леля си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна красота. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна вяра и дълбока мъдрост допринесли много за разпространение на Христовата вяра. Някои жени - езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.

   Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на войниците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво възнамеряват да правят. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили желание да търсят безопасно убежище. С негодувание им говорела Вриена: “Как, вие още сражение не сте видели и вече предварително се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и ако е нужно да умрем за този, Който умря за нас?” Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали само игуменката, болната Феврония, която заявила, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата смърт на светата девица Феврония.

   Почнали те с молитва да се готвят за свещено мъченичество. Игуменката най-много се страхувала за Феврония - слаба и млада девойка. Феврония с дълбоко смирение се готвела за великия подвиг и като знаела своята слабост, тя се надявала на силата Господня. “Моли се за мене, моя майко - казвала тя на Вриена, - да ме намери Господ достойна да страдам за Неговото име! Тогава безстрашно ще тръгна по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се обещах от детство”.

   На другия ден след бягството на инокините дошли римските войници. Някои християни те хванали и ги затворили в тъмница. Сели, като чул за женската обител, пратил там войници, но те намерили в обителта само три жени. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те вече замахвали мечове срещу нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, за да не види смъртта на духовната си майка. В това време пристигнал Прим и като отстранил войниците, запита Вриена: “Къде са другите сестри?” - “Избягаха и се скриха от вас” - отговорила тя. - “А защо и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват”. Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.

   При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С учудване той говорел за дивната красота на една от инокините и търсел начин да спаси младата девойка от ужасната смърт. Един войник, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим силно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат заедно с нея. На младата девойка едва дали време да се помоли и я повлекли на мъчение.

   Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказание, и едва ли някой могъл да удържи сълзите си, когато младата девойка се явила в окови пред жестокия мъчител. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.

   - Робиня ли си или свободна? - бил първият въпрос.

   - Робиня Христова съм - отговорила девойката.

   - Името ти?

   - Християнка.

   Селим бил трогнат, като видял младата девойка, и бил поразен от нейната дивна красота. Той наченал ласкаво да я увещава да се отрече от вярата, предлагал й дарове, най-после обещал да я омъжи за своя племенник Лизимах, наследник на всички негови богатства. Ако не приемела предложението му, тя нямало да остане жива. С нищо не било възможно нито да смути, нито да прелъсти младата девойка. - “Аз имам небесен Годеник - кротко, но твърдо отговорила тя - и искам да остана Нему вярна. Не труди се напразно! Нито заплахите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят”.

   Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената твърдост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала удивление у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж вик от негодувание се изтръгвал из тълпата зрители. Народът с вик и сълзи молел да пощадят младата девойка, която биели жестоко, опалвали с огън и на която най-после отрязали ръцете и краката. Селин бил безжалостен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока скръб гледали на смъртното наказание, което не могли да предотвратят. И чудна промяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил онова, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката чрез своите страдания спасява и него и го довежда до Христа. Когато най-после на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.

   Наказанието не закъсняло да постигне Селин. Той дошъл в квартирата си в някакво изстъпление и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да говори с никого. Изведнъж някакъв ужас го обзел. Той страшно взел да охка. Ударил си главата о мраморния стълб и мъртъв паднал на земята. Общото смущение и шум дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо необикновено. Той дошъл и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: “Велик и благословен е Богът на християните, Който отмъсти за невинната кръв!” Той заповядал да изнесат вън от града трупа на умрелия и да го погребат по езически обичай, а на всички християни да известят, че те без страх могат да се върнат в града и да присъстват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.

   Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал твърдост във вярата и търпение в страданията. Дошъл Лизимах заедно с Прим. “Отсега отхвърлям служението на кумирите - казал Лизимах, - оставям всички мои богатства и искам да бъда раб Божи!” На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския свещеник за своето желание да приемат свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в трудове и лишения.

   Оттогава в манастира всяка година тържествено се чества паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа смърт. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица между девойките, които пеели на клироса, и чудеса се извършвали при нейната гробница.

Житие на свети преподобномъченик Прокопий Варненски

   Св. преподобномъченик Прокопий се родил в околността на гр. Варна от благочестиви родители българи. На 20-годишна възраст той постъпил в Предтечанския манастир на Атон, гдето духовният живот под ръководството на стареца Дионисий бил строг. Там приел монашеско пострижение.

   Но врагът на човешкото спасение подигнал духовна борба против него, която той не издържал и напуснал Св. Гора. А оттам нататък дяволът вече го довел до пълно отчаяние и до приемане на мохамеданската вяра. Прокопий отишъл при кадията (съдия) на гр. Смирна и заявил, че се отрича от Христа. Обаче когато подир 15 дни той бил обрязан по мохамедански обичаи, изведнъж така силно се смутила съвестта му, че той не издържал нейните угризения и се отправил при един християнски духовник, атонски йеромонах, на когото открил своя голям грях и своята решимост да го изкупи чрез мъченичество.

   Духовникът го посъветвал да поеме по-добре умерения път на монашеското покаяние на св. Гора Атонска, но Прокопий решително помолил той да го благослови за мъченически подвиг. Той се подготвял 15 дни с пост и молитва, като често идвал за съвет при духовника. В последния ден те заедно изпели молебния канон на св. Богородица и Прокопий в турско облекло отишъл при съдията, пред когото хвърлил от главата си зелената чалма, смело изповядал Христа и проклел Мохамеда.

   За тази постъпка турците го набили жестоко и го хвърлили в затвор. После те опитали да го привлекат с обещания за високи служби, но всичко било напразно. Светият мъченик благодушно отговарял:

   - Ако дори бихте ми подарили целия свят, то и тогава не бихте могли да промените моето твърдо намерение.

   Последвала смъртна присъда. Безстрашното мъжество на мъченика смутило турците и никой от тях не дръзвал да му отсече главата. За тази цел бил повикан един свиреп отстъпник от християнската вяра.

   Свети преподобномъченик Прокопий Варненски пострадал на 25 юни 1810 година в гр. Смирна.

Рождение на Св.Йоан Кръстител (Еньовден).

 Св. Никита, еп Ремесиански.

Рождение на свети Йоан Предтеча и кръстител Господен

   В дните на цар Ирод, който управлявал Юдея от 30 г. преди Рождество Христово до 3 г. след Рождество Христово, живял в град Хеврон един свещеник на име Захарий, с жена си Елисавета, която била братовчедка на света Ана, майката на св. Богородица.

   Захарий и Елисавета били праведни пред Бога: живеели според всички заповеди и наредби Господни. Те били в напреднала възраст. Нямали деца. На тая възраст не можели да се надяват, че ще им се роди чедо. Но въпреки това се молели усилено на Бога да стори с тях чудо: да им даде син, както в древността дарил с рожба престарялата Сарра.

   Свещениците при Йерусалимския храм били разделени на 24 смени. Всяка смяна служела по осем дни, от събота до събота. Захарий бил от осмата смяна. Когато дошъл неговия ред, той се отправил за Йерусалим. Различните длъжности в храма /каденето, принасянето на жертви, грижата за седмосвещеника, сменяването на хлябовете на предложението и др./ се разпределяли между свещеници от всяка смяна по жребие. Този път се паднало на Захарий да влезе в храма Господен, за да покади. Народът се молел отвън през време на каденето.

   Когато Захарий принасял кадилната жертва, ангел Господен му се явил отдясно на кадилния жертвеник. Като го видял, свещеникът се уплашил. Но ангелът му казал:

   - Не бой се, Захарие! Твоята молитва бе чута: жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват на раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви на Господа народ съвършен!

   Ангелът възвестил на Захарий не само това, че ще му се роди син, но и това, че тоя негов син ще бъде велик светец и предтеча на Изкупителя на човечеството. Свещеникът, смутен и развълнуван, не могъл да разбере веднага тая вест. Затова казал на ангела:

   - По какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст.

   Ангелът му заявил:

   - Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си!

   Онемяването било едновременно и знамение и наказание за свещеника. Народът чакал вън и се чудел, задето Захарий се бавел в храма. Когато свещеникът излязъл, не можел да продума и да благослови народа. За богомолците станало ясно, че той е имал видение.

   След като изминали дните на службата, Захарий се върнал у дома си.

   Скоро Елисавета заченала. Благочестивите съпрузи топло благодарили на Бога, че проявил към тях тази велика милост.

   Като прославяла Бога, Елисавета си казала:

   - Тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостиво, за да снеме от мене укора между човеците.

   На шестия месец след това събитие същият архистратиг Гавриил бил изпратен от Бога в галилейския град Назарет за възвести на пречистата Дева Мария, че ще бъде майка на Спасителя Господа Иисуса Христа.

   Светата Дева запитала:

   - Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?

   Небесният пратеник й отговорил:

   - Дух Свети ще слезе върху тебе, и силата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, зачена син в старините си, и е вече в шестия месец. У Бога няма да остане безсилна ни една дума!

   Смирено и благоговейно светата Дева казала:

   - Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.

   Тогава ангелът си отишъл от нея.

   Пресвета Дева Мария се отправила веднага за град Хеврон, за да сподели радостта си със своята сродница Елисавета. Тя влязла в дома на свещеник Захарий и поздравила Елисавета. Когато Елисавета чула поздрава й, младенецът проиграл в утробата й. Тя се изпълнила с Дух Свети и извикала възторжено с висок глас:

   Благословена си ти между жените, и благословен е пладът на твоята утроба. И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми. И блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното от Господа.

   Света Дева Мария разбрала от думите на Елисавета, че Бог й е открил истината; тя, смирената Девица, е избрана да стане майка на Спасителя на човечеството; и Той, Спасителя ще дойде скоро на земята! Тя не могла повече да скрива високото звание, което архистратиг Гавриил й възвестил. Затова изрекла величествената песен:

   - Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостиво погледна унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето силният ми стори велико нещо, и свято е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които се боят от Него!

   Света Дева Мария останала при Елисавета около три месеца. И след това се върнала у дома си.

   Когато настъпило времето, Елисавето родила обещания син. Съседите и роднините й се зарадвали с нея. На осмия ден трябвало да дадат име на мледенеца. Всички смятали, че той трябва да носи името на баща си. Но Елисавета казала:

   - Не, а да се нарече Йоан.

   Отгде е знаела Елисавета, че детедо трябва де са казва Йоан? - Навярно и тя е получила указание за името на детето от Светия Дух, благодатта на Когото изпълнила цялото й същество, когато света Богородица я посетила.

   Тогава съществувал обичай детето да вземе името на някой роднина. А никой в рода на Захарий не се наричал Йоан. Затова близките се колебаели да изпълнят така ясно изразената воля на Елисавета. Трябвало най-после да запитат бащата. Със знаци му дали да разбере, че искат да знаят какво име желае той да се даде на детето. Той написал на дъсчица: “Йоан му е името”.

   В същия миг се развързали устата и езикът му. И той проговорил, като благославял и прославял Бога. Изпълнен с Духа Свети, той пророкувал:

   - Благословен е Господ, Бог Израилев, задего посети и извърши избавление на своя народ... И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища, и да дадеш на народа му да познае спасението чрез прощаване на греховете им, поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира.

   Веста за всичко, което се случило при обрязването на Йоан, се разнесла по цялата планинска страна. Всички, които чули това, говорели помежду си:

   - Какво ли ще бъде този младенец?

   А младенецът растял и крепнел духом...

   В определеното време се родил Иисус Христос. Това събитие хвърлило в голяма тревога жестокия и подозрителен юдейски цар Ирод. Понеже знаел, че Иисус е потомък на цар Давид, той се страхувал, да не би тоя Младенец, като порасне, да му отнеме престола. Затова издал заповед да бъдат избити всички деца от две години надолу във Витлеем и околностите му, та по тоя начин да бъде погубен и Младенецът Иисус.

   Детето на Елисавета Йоан било също застрашено с убийство. Затова разтревожената майка се криела, с него в някаква пустинна планинска пещера. Скоро престарелите родители починали. Закрилян от Бога, Йоан, техният син, израсъл в пустинята и останал там до деня, когато се явил на Израиля.

Житие на свети Никита Ремесиански

   Св. Никита бил славянин от гр. Ремесиана (някои предполагат, че това е в гр. Пирот, където по-късно заемал епископска катедра).

   Никита получил обширно образование, за което свидетелства неговият приятел св. Павлин Нолански, като го нарича "най-учен епископ, който дошъл от Дакия и справедливо представял предмет за учудване на римляните". Той проповядвал Евангелието между славяните в Нишко-Пиротската област. Каква промяна направил св. Никита всред славяните, най-ярко се вижда от поемата, която св. епископ Павлин написал за него.

   "Каква промяна! - пише св. Павлин. - И колко е радостна тя! Непроходимите и кървави дотогава планини, които криеха разбойници, сега станаха жилище на монаси - труженици на Христовия мир. Където имаше зверски нрави, сега живеят люде, кротки като ангели. В пещерата, където се е криел разбойник, сега се подвизава праведник".

   За по-нататъшната дейност на св. Никита не са запазени точни данни. Няма сведения и за неговата смърт, която - по предположение - се отнася към 420 година.