†Св. Николай, архиеп. Мирликийски, Чудотворец

Житие на свети Николай, архиепископ Мирликийски, Чудотворец 

   Св. Николай се родил през втората половина на III в. в Патара, град в малоазийската област Ликия. Още от детски години той проявявал ония добродетели, чрез които се прославил пред Бога и човеците. Когато стигнал юношеска възраст, неговият чичо Николай, епископ Патарски, уговорил родителите му да посветят сина си на служение Богу и скоро го възвел в чин презвитер. По време на ръкоположението епископът, изпълнен с пророчески дух, се обърнал към народа и, като посочил юношата, извикал: "Братя! Аз виждам ново слънце, което изгрява над земята и обещава утеха на всички скърбящи. Блажено е стадото, което ще го има за пастир, защото той ще приведе към истината заблудените овци, ще ги пасе на пасбището на благочестието и ще бъде помощник на всички страдащи!" Целият живот на св. Николай бил изпълнение на тия пророчески думи: той не преставал да помага на страдащите, да защищава невинните, да укрепява слабите със словото на истината и вярата. 

   След смъртта на родителите си той употребил всичкото си богато наследство за добри дела, стараейки се да не го знаят тия, на които правел благодеяния. Той помнел Божията заповед - да правим добро скришом ида не търсим за него светска слава. 

   Един твърде богат жител на гр. Патара ненадейно изгубил състоянието си и изпаднал в голяма беднотия. Привикнал към богатство, той не бил в състояние да се бори с изкушенията на бедността и замислял вече по безчестни пътища да доставя средства за живот на себе си и на своето семейства, което се състояло от три дъщери. Той имал намерение да пожертвува честта на дъщерите си. Но той не успял да изпълни своето греховно намерение, защото бил спасен с навременната помощ на св. Николай. Като узнал за бедственото му състояние, Божият угодник нощно време му подхвърлил през прозореца голяма кесия със злато. Като се събудил сутринта, нещастният баща едвам могъл да повярва на неочакваното богатство. Работите му се поправили и наскоро той омъжил най-голямата си дъщеря. Св. Николай решил по същия начин да устрои съдбата и на останалите дъщери. След известно време той пак подхвърлил такава кесия със злато. Наредена била честно и втората дъщеря, и зарадваният баща излял пред Бога своите чувства на благодарност."Милосърдни Боже, Който си ни изкупил със Своята кръв и сега ме удържаш от грях и безчестие - молил се той, - покажи ни тоя, който служи за оръдие на Твоята благост; покажи ни тоя земен ангел, който ни спасява от грях и освобождава от порочни замисли!"Това желание било изпълнено. Една нощ той чул лак някой отворил прозореца и хвърлил също такава кесия, както и по-рано. Бързо станал, затичал се подир своя благодетел, и познал Николай, който в това време управлявал Патарската епархия в отсъствие на своя чичо, който заминал за Йерусалим. Той паднал пред нозете му и, проливайки сълзи на благодарност, казвал: "Ако не беше те лратил Господ да ни спасиш, аз не щях да устоя против изкушенията и бих увлякъл в грях и безчестие невинните си дъщери". 

   След завръщането на чичо му, св. Николай сам се отправил за Божи гроб и във време на пътуването по море с молитва укротил морската буря и възкресил един моряк, който се убил при падане от върха на корабната мачта. Все повече и повече горейки от любов към Бога, Николай се поселил в един манастир и желаел всичкия си живот да посвети на Господа и да Му служи чрез трудовете и лишенията на монашеския живот. Но волята Господня му била предназначила друг път. Една нощ св. Николай, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" В страх и недоумение Николай размишлявал в себе си - какво ли означава това призоваване? Същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към лю-дете, та в тебе да се прослави името Ми!" Сега Николай разбрал, че Господ му посочва друг живот и иска от него не монашеско служение. Покорен на Божията воля, той оставил избрания от него живот и се отправил в Мир (главен град в областта Ликия), без да знае за какво го предназначава Господ, но бил готов да изпълни Неговото повеление. 

   В същото време в гр. Мир избирали архиепископ на мястото на неотдавна починалия епископ Йоан. Събралите се от всички градове епископи се затруднявали в избора и разбирайки, че само един Бог може да ги просвети и вразуми, готвели се към това дело чрез молитва и пост. Господ Бог чул молитвата им и на един от тях открил волята Си. На тоя епископ във време на молитва се явил един мъж, сияещ е неземна светлина, и му заповядал същата ранна сутрин да застане на църковните врата и да очаква минаващите. "Пръв, който влезе - казал той - е избраният от Бога, името му е Николай". Епископът разказал на другите за случилото се и застанал рано сутринта на църковните врата, а другите епископи се събрали в храма. Между това св. Николай пристигнал в Мир, прекарал почти всичкото време в молитва и тая сутрин, по свой обичай, отишъл в храма да слуша утренята. Току що прекрачил вратата, и епископът го спрял и попитал за името. - "Николай, раб на твоя светиня, Владико" - отговорил той смирено. Тогава епископът, като го хванал за ръка, довел го в храма и го поставил сред другите епископи. Мълвата за всичко това бързо се разнесла и народът се струпал в безбройно множество. Наученият чрез видение епископ се обърнал към народа и, като посочил Николай, казал: "Приемете, братя, своя пастир, когото помаза Дух Свети и комуто Той повери ръководството на нашите души. Постави го не събрание на човеци, но Божието определение!" Народът се радвал и благодарил на Господа. Сам Николай в дълбоко смирение, смятайки себе си недостоен за високия сан, искал да се отрече от него, но се покорил на волята Господня и приел архиепископството. Цариградският патриарх св. Методий разказва, че няколко време преди това св. Николай сам имал видение. Нощем му се явил Иисус Христос, сияещ от слава, и му връчил Евангелие, украсено със злато и бисери, а от другата страна пресв. Богородица му възлагала светителски омофор. 

   Станал пастир на Мир-Ликийската църква, св. Николай бил винаги строг към самия себе си още повече засилил трудовете си. Той разсъждавал, че според новия сан и място повече от преди трябва да живее не за себе си, а за другите. Избрал си двама достойни сътрудници от презвитерите и неуморно се грижел за благото на тия, които били поверени на грижите му. Всички приемал с бащинска любов, изслушвал всякакви молби и оплаквания, охотно давал помощ и съвет, с твърдост се застъпвал за невинните и обидените. Сред такива грижи го застигнала бурята на гонението, предприето срещу християнската Църква, която в течение на 50 години се ползувала със спокойствие и тишина.Това страшно гонение, повдигнато от императорите Диоклетиан и Галерий, продължило 10 години. То започнало в столичния град Никомидия, където на самия празник Рождество Христово били изгорени в храма до 20,000 християни. Оттам гонението се разпространило по многобройните области на Рим-ската империя. Навсякъде издирвали християните и ги предавали на мъчения и смърт. Без да гледа на опасността, св. Николай продължавал безбоязнено да проповядва Христа, и затова заедно с много християни бил затворен в тъмница, където престоял дълго време, понасяйки с търпение и глад, и жажда, и различни страдания, като не преставал със словото Божие да утешава другите затворници.Най-после гонението се прекратило. Новият император Константин познал истинния Бог, Който му дарувал чрез силата на Кръста победа над враговете. Той освободил проповедниците на словото Божие и навсякъде разрушавал идолските капища и строил храмове на истинския Бог. Тогава и Николай се върнал на своя архиепископски престол. 

   Кървавите гонения се прекратили. Но скоро за Църквата настъпило не по-малко бедствено време. Наченали се вътрешни раздори. Някои лъжеучители започнали да проповядват ереси. Така, Арий, презвитер александрийски, отхвърлял Божеството на Иисуса Христа. Желаейки да въдвори мир в Църквата, император Константин в 325 г. свикал на събор в гр. Никея епископите от всички области. Събрали се 318 отци. Това бил Първият вселенски събор. 

   На тоя събор, който продължил около два месеца, бил съставен Символът на вярата (до осмия член) за общо църковно употребление. Ереста на Арий била осъдена.Разказват, че св. Николай в спор с Арий не могъл равнодушно да понесе богохулните му думи и в присъствие на цялото събрание му ударил плесница. За тая му постъпка св. отци лишили Николай от архиерейски сан. Но някои от най-достойните отци на събора се удостоили с чудесно видение: видели от едната му страна Господ Иисус с Евангелие, а от другата - Божията Майка с омофор. Като узнали, че Сам Господ и пречистата Му Майка възвръщат на Своя избраник Николай отнетото от него, св. отци вече не осъждали дръзновената му постъпка и започнали да го почитат като велик Божи угодник. 

   Като се върнал от Никея, св. Николай започнал пак да управлява своето паство, като го утвърждавал в истинското учение и опровергавал всякакви лъжливи учения, които могли да смутят вярващите. За всичко се обръщали към него и търсели неговата помощ. Всички били убедени, че в негово лице ще намерят защитник на правдата и изобличител на всяка несправедливост. Веднъж във Фригия (Мала Азия) бил повдигнат бунт и императорът изпратил там трима военачалници: Непотиан, Урс и Ерпилион, със значителна войска. Застигнати от буря около бреговете на Ликия, те били принудени да спрат недалеч от гр. Мир. Тук техните войници, като слезли от кораба, започнали да ограбват жителите, и от това произлязло кърваво сблъскване. Като чул за това, св. Николай незабавно дошъл при враждуващите и чрез съвети успял да възстанови между тях съгласие.В това време получил известие, че в негово отсъствие градоначалникът, подстрекаван от лоши люде, осъдил на смърт трима невинни граждани, за които всички в града скърбели и плачели. "С нетърпение те чакат, владико - казали му известителите, - защото всички са уверени, че ако ти беше там, нямаше да допуснеш такава несправедливост". Светителят бързо се отправил за града, като взел със себе си и пратените от царя военачалници. Когато той влязъл в града, нещастниците вече били доведени на мястото на наказанието. С гол меч в ръка палачът вече се готвел да изпълни присъдата, когато изведнъж народът отворил път и светителят Николай, като дошъл при палача, изтръгнал меча от ръката му и снел оковите от нещастниците, които с радостни сълзи паднали пред нозете му. Никой не смеел да се противи на великия пред Бога и людете светител. Градоначалникът, чувствувайки себе си виновен, започнал да се оправдава. Но св. Николай го заплашил с гнева на Бога и царя. И той, изповядвайки своята вина, започнал смирено да моли за прошка. 

   След известно време същите военачалници, като се върнали в Цариград след усмиряването на бунта, били наклеветени от цариградския градоначалник, който със злато бил подкупен от завистливи техни врагове. Той донесъл на царя, че те уж замислят да вдигнат бунт срещу него. Царят заповядал да ги затворят в тъмница, докато бъдат съдени. Но скоро злобните клеветници, боейки се, че в съда ще се разкрие невинността на затворниците, убедили градоначалника отново да донесе на царя, че те и в тъмницата продължават своите коварни замисли. Нещастните узнали за това чрез тъмничния стражар и били поразени от ужас, като не виждали никаква вина в себе си. Последната надежда да бъдат оправдани им била отнета, и те трябвало да загинат като злодеи. Тогава един от тях, като си спомнил как светителят Николай, спасил от смърт Тримата невинни граждани, започнал задочно да го моли за застъпничество и извикал: 

   - Боже Николаев, Който си избавил тримата затворници от незаслужена смърт, погледни милостиво и на нас, невинно осъдените, понеже нямаме помощник между людете. Побързай да ни помогнеш! 

   Бог чул молитвата и изпратил на нещастните помощ чрез Своя угодник, великия архиерей Николай. Същата нощ на царя се явил насън св. Николай и му казал: 

   - Освободи тримата военачалници, които невинно страдат! Ако не послушаш, ще вдигна срещу тебе война, и ти ще загинеш. 

   Учуден, царят запитал: 

   - Кой си ти и как смееш да ме заплашваш? 

   Светителят отговорил: 

   - Аз съм Николай, архиепископ на Мир-Ликийската митрополия. 

   Същия сън видял и цариградският военачалник и съобщил това на царя, който на следния ден повикал тримата военачалници и им казал: 

   - Чрез какво магесничество сте ни изпратили такъв страшен сън, и кой е тоя страшен и разгневен мъж, които иска вашето освобождение и смее да ме заплашва с война и гибел? 

Военачалниците с изумление гледали един на друг. Като не знаели какво да отговорят на царя, те могли само да го уверят в своята невинност. Но изведнъж, като вдигнали очи, те видели наред с царя светителя Николай и започнали гръмко да го молят за застъпничество. На въпроса на царя, кой е Николай, за когото те споменават, те му разказали всичко, що видели в Мир; Тогава царят, изумен от чудесното застъпничество на св. Николай, веднага ги освободил, като казал: "Не аз ви дарявам живота, но Николай, великият служител на Господа, когото вие викате за помощ. Вървете при него, благодарете му и кажете да не се сърди на мене, понеже аз изпълних волята му". Царят им дал богати дарове за Мир-Ликийската църква. Като стигнали в Мир, те благодарили на светителя, който ги спасил от смърт и безчестие. 

   Светителят извършил много други чудеса чрез Божията благодат. Той спасил от буря пътуващи по море и след това, като забелязал в тях грешни наклонности, довел ги чрез своите думи до разкаяние и изправяне. Удивително било влиянието на неговите думи и дори на неговия външен вид, сияещ с божествена благодат, върху сърцата не само на верните люде, но и на неверните, които той обръщал към Бога и укрепявал във вярата.Като достигнал дълбока старост, той починал тихо и блажено, след кратко боледуване в 342 г. Тялото му било погребано в катедралата на гр. Мир. Неговите нетлени мощи се оросявали от благовонно миро, от което много вярващи получавали изцерение.През времето на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118 г.) мощите на свети Николай били пренесени от гр. Мира в гр. Бари, център на южноиталианската област Апулия. Там живеело многобройно гръцко население. Светите мощи били тържествено посрещнати от епископи, свещеници и възторжения народ на 9 май 1087 г., откогато е установен днешният празник, наричан у нас "летен свети Никола".Още от 1077 г. град Мира бил завладян от селджукските турци. Броят и благочестието на християните в този град много намалели. По същото време светителят Николай заповядал в съновидение на един благочестив свещеник от Бари да пренесе мощите му в своя град. Избрани мъже се отправили незабавно в три кораба за Мала Азия. На около два километра от тогавашния град Мира се намирала църквата, в която се покоили благодатните мощи на великия древен светител. След преговори с местните християни, с благоговейна радост мощите били натоварени на един от корабите, и с тях заминали за Бари и двама от иноците при храма в Мира. През същата 1087 г. започнал строежът на прочутия храм на светителя Николай и бил завършен в 1139 г. Град Бари се превърнал в любим поклоннически град за християните от всички страни. 

Този ден започнали да празнуват в Русия още през 1091 г. поради изключителното уважение всред руските християни към този благодетелен Божи угодник и за възпоменание на чудотворното спасение на удавено дете през годината, когато светите мощи били пренесени в Бари, където се пазят и досега.

Преп. Сава Освещени

Преп. Нектарий Битолски

Житие на свети Сава Освещени

   Свети Сава, основателят на много манастири в Палестина и на знаменитата лавра, известна под неговото име, се родил в областта Кападокия през ІV век от богати и знатни родители. Поради несъгласие между роднините, на които било поверено неговото възпитание през време на служебното пътуване на баща му в Александрия, той още 18-годишен се поселил в манастир. Там получил образование, обикнал монашеския живот и бил постриган за монах. Желаейки да служи на Бога в по-усамотено място, младият монах оставил манастира, в който живял, и се отправил за Йерусалим да се поклони на светите места и да посети палестинските пустинници. 

   По онова време на Изток бил прочут със своя строг постнически живот преподобни Евтимий Велики. Сава поискал да постъпи в числото на неговите ученици, но Евтимий го поверил на блажени Теоктист, брат в съседния манастир. Като го благословил, преп. Евтимий предсказал, че Сава ще просияе в иноческия живот, ще стане основател на обширна лавра и ще бъде славен наставник на всички палестниски отшелници. 

   В Теоктистовия манастир Сава се предал изцяло в служба на Бога и минал всички монашески служби с безропотно послушание и усърден труд. Всички се чудели на неговия строго добродетелен живот. Веднъж, пътувайки за Александрия, той срещнал по пътя родителите си, които искали да го отклонят от иноческия живот, но накрая отстъпили пред неговата непоколебима воля. 

   Като прекарал дванадесет години в манастира, Сава пожелал по-голямо усамотение. Поселил се в една пещера и там прекарвал дни и нощи в молитва и труд. Работата му се състояла в плетене на кошници, за които от манастира му давали хляб и плодове. Така прекарал пет години, а после отишъл при преп. Евтимий Велики. След смъртта на този велик подвижник Сава живял известно време в Йорданската пустиня, в манастира на преподобни Герасим. 

   Но преподобни Сава желаел пълна самота, за да може всецяло да се предаде на молитва и богомислие. Веднъж, като заспал след дълга молитва, в съня си видял ангел, който му посочил една пещера на онова място, където се намирал изсъхналият Силоамски поток. Като се събудил, Сава се отправил към това място, намерил пещерата и се поселил в нея. Цял ден и през по-голямата част от нощта той се молел и пеел псалми, като се хранел само с корени, които растели покрай пещерата.Един ден, както събирал корени в пустинята, той видял четирима разбойници, които били гладни и изнемощели. Пустинножителят изсипал пред тях събраните корени, и от тогава благодарните разбойници започнали понякога да му носят хлюб и плодове. Сава, облян в сълзи, си говорел: "О, горко на душата ми! Тия люде за едно благодеяние тъй щедро плащат. А ние получаваме всекидневно от Бога благодеяния, но не благодарим, а в нехайство прекарваме дните си и не изпълняваме Неговите повели." 

   Тъй в постоянна молитва и съвършено уединение прекарал Сава няколко години. След това при него започнали да идват и други, които желаели тих и усамотен живот. Постепенно цялата долина на Силоамският поток се заселила от пустиножители. Оставили всички грижи за тукашния живот, те само на Бога възлагали своите надежди. Постоянно се молели, спазвали безмълвие и строго въздържание, и Бог чудесно ги охранявал. Преданията за пустиножителите са пълни с примери за чудесния Божи промисъл за тях: ту по чудесен начин им се изпращала храна; ту на жадуващ сред горещата пустиня се откривал неизвестен извор; пустинните зверове послушно оставяли своите леговища в пещерата, избрана от своя пустинник за жилище; чрез силата на кръста се прогонвали бесовски видения, смущаващи понякога самотния пустинник – с една дума всемогъщата Божия десница не преставала да укрепява и опазва отшелниците сред страданията, подвизите и трудовете на избрания от тях живот. 

   След много години, прекарани в палестинската пустиня, Сава имал радостта да види майка си, която, след като овдовяла, се поселила в един женски манастир близо до Йерусалим. Като получил след нейната смърт богато наследство, Сава построил няколко манастира и болници, основал две страноприемници – една в Йерихон, а другата при пещерите, из които вече се оформила лаврата или големият манастир. В него се събрали много братя и йерусалимският патриарх поставил Сава за духовен ръководител на отшелническите обители. Той поучавал братята с думи и със своя пример, учел ги на кротост, смирение, безмълвие, упование на Бога и на пълно отречение от собствената си воля. Починал тихо в пещерата си на 94-годишна възраст в 533 година.

                                                                             Житие на преподобни Нектарий Битолски

 

   Преподобни Нектарий се родил в гр. Битоля, Македония, от благочестиви родители българи и бил наречен в св. Кръщение Николай. Две чудеса в ранното му детство поразили детето и дали насока на по-нататъшния му живот:

   1. На хармана майка му насън видяла Божията Майка, която я предупредила да се скрият с мъжа и децата от предстоящото турско нашествие. Като се събудила, майката веднага изпълнила поръчението, и по този начин семейството било запазено от унищожение.

   2. Подир известно време родителите на Николай по взаимно съгласие се разделили „поради благочестие”. Бащата с двете момчета постъпил в близкия манастир „Св. Безсребреници”, където приел монашеско пострижение с името Пахомий. Веднъж, на празника на св. Безсребреници, се свършило виното, и Пахомий се отправил към извора да измие празния съд. Но последният се оказал препълнен до горе. Всички видели станалото чудо и прославили Бога.

   Възмъжал, укрепнал вече телом и духом, Николай пожелал пълно безмълвие и се отправил за Атон. Там бил приет в карейската килия Ягари от монах Дионисий. Той го представил на своя старец, прозорливия Филотей, който при първа среща нарекъл по име както Николай, така и баща му Пахомий. Тук Николай бил постриган в монашество с името Нектарий. Под ръководството на тези двама опитни подвижници младият монах започнал борба против врага на човешкото спасение. Но изкусителят с особена упоритост искал да го отдели от тази благодатна дружина, като започнал да му внушава лоши мисли против двамата старци. Като не успял с това изкушение, врагът отровил душата на другия послушник в същата килия. Той дотолкова намразил Нектарий, че откровено открил на старците своето намерение да убие или него или самия себе си. Уплашените старци убедили Нектарий да се отстрани от гнева на брата си и той постъпил при Прота на Света гора за послушник. Подир някое време умрял блаженият Филотей в дълбока старост. Тогава Дионисий отстранил от себе си оня послушник и приел отново Нектарий. Така те живели мирно, като се подвизавали и хранели от труда на ръцете си.

   След смъртта на Дионисий преподобни Нектарий усетил подвига на поста и бдението. Телесните му сили се изтощавали, но духът му все повече се утвърждавал. Недоволен от неговия успех, изкусителят - по Божие допущение - го поразил с тежки телесни недъзи. Като понасял търпеливо новото изкушение, преподобният очистил докрай душата си и тихо се преставил в Господа на 5 декември 1500 г. След четири години учениците открили гроба му и намерили светите му мощи нетленни. Направили за тях ковчег, върху лицевата дъска на който изобразили лика на преподобни Нектарий. Ковчегът бил поставен в църквата на Ягарската килия за поклонение.

Св. вмчца Варвара.

Преп. Йоан Дамаскин

Житие на света великомъченица Варвара

   През времето на император Максимиан живял в Илиопол един богат и знатен човек на име Диоскор. Жена му умряла. Едничката си дъщеря Варвара той обичал и пазел като очите си. Полагал големи грижи за нейното езическо възпитание, защото сам бил езичник. Девойката била необикновено красива. До нейното пълнолетие баща й я държал делече от всяко общество. В своите богати стаи, построени на висока кула, Варвара не виждала никого освен възпитателките си и слугините. От високото й жиллище се откривала великолепна гледка към намиращите се в далечината планини, гори и равнини, към светлия небесен лазур. 

   Веднъж девойката загледана в природната красота, започнала да размишлява: 

   - Чия ръка – мислела тя и питала своите наставнички – е създала тая красота? 

   Възпитателките й отговорили, че боговете са създали Вселената. Но девойката им отговаряла: 

   - Не може всичко това да е създадено от боговете, на които ние се кланяме! Те сами са творения на човешки ръце, направени са от злато, сребро и камък и нямат ни чувство ни разум. Навярно има истински Бог, Който е създал небесата, основал земята, Който осветлява цялата Вселена чрез лъчите на слънцето, чрез сиянието на луната, чрез блясъка на звездите, а земята украсява с дървета и цветя и оросява с реки и извори. Навярно има един Бог, Който всичко поддържа, всичко оживява и всичко управлява. 

   По такъв начин, като съзерцавала красотата на природата, девойката се издигала с мисълта и сърцето си към Създателя, стараейки се да Го узнае. Тя нямала учител. Но Господ, по Своята благодат, й внушавал тия стремежи и я готвел към разбиране на истината. 

   Минали години, девойката пораснала и Диоскор вече мислел да я омъжи. Явили се много кандидати, защото на всички били известни и красотата на Варвара, и богатството на нейния баща. Диоскор открил на дъщеря си своето желание. Но тя го помолила да не й говори за това. Диоскор не искал да принуждава любимата си дъщеря, като се надявал, че след време тя самата ще пожелае да се омъжи. Той дори обвинявал себе си, че я възпитал в такава самота и отдалеченост от човеците. Наложило се за известно време Диоскор да замине за някъде. На тръгване той заповядал на възпитателките да дават възможност на Варвара да се вижда с други млади девойки и да й позволяват да отива където поиска. Той се надявал, че като види връстниците си да се омъжват и да се ползват от удоволствията на света, Варвара ще поиска да последва техния пример. 

   Излязло друго. Между младите девойки, с които общувала Варвара, имало и християнки. От тях чула името на Господа, Който създал небето и земята; от тях узнала, че Единородният Син Божи, Иисус Христос, слязъл на земята, станал човек и претърпял страдание и смърт, за да спаси людите от вечното осъждане. Сърцето на девойката, което отдавна жадувало за истината и вече било подготвено чрез тайните внушения на Св. Дух, с неописуема радост приело благата вест за спасението и се изпълнило с вяра и пламенна любов към Бога. Сега вече тя мислила и желаела само едно – да стане християнка. Скоро това желание било изпълнено. В Илиопол дошъл от Александрия християнски свещеник. Като узнал за желанието на Варвара, той й обяснил християнския закон, подготвил я да приеме св. Кръщение и я кръстил. 

   Варвара била щастлива и усърдно се стараела да стане достойна за името християнка. Прекарвала повече от времето си в молитва и размишления за Бога. В такова настроение на духа тя веднъж дошла на онова място, където по заповед на баща й се строяла баня с два прозореца. Като наблюдавала как във видимия свят са изразени волята, силата и мислите на невидимия Създател, девойката искала и в човешките дела да се изразяват Божиите тайни. Затова тя заповядала да направят в банята вместо два три прозореца – в знак на пресв. Троица. Друг път Варвара влязла и в самото здание на банята, където се намирала къпалнята, облицована с мрамор. Тя се навела и заета с постоянни мисли за Спасителя, с пръст начертала на мрамора изображение на Разпятието. Това изображение се врязало в мрамора, сякаш било издълбано с желязо. Освен това, както свидетелстват св. мъже, които са описали живота на св. Варвара, в къпалнята се отпечатало стъпалото на девойката и се явил извор, чиято вода станала лековита за вярващите. 

   Диоскор се върнал и скоро след това отишъл да прегледа постройката. С изненада той видял три прозорци вместо двата, които заповядал да направят. Като узнал, че това е направено по искане на дъщеря му, той я повикал при себе си и я запитал защо е изменила плана на постройката. Варвара смело откроила на баща си, че тя вече е християнка и че трите прозореца в зданието на банята са символ на трите Лица в едно Божество, Което е непристъпна и неизказна Светлина, просвещаваща всеки човек, които се явява на света. Тя показала на баща си и спасителния кръстен знак, с които искала да освети строящото се здание. Диоскор страшно се разгневил. Езичниците считали християнската вяра за безумие и безчестие и не могли да разберат, че човек, като презре богатствата и величието на тоя свят, може да се покланя на Оня, Който умря от срамна по тяхното мнение кръстна смърт. Диоскор взел жестоко да бие дъщеря си. След това за няколко дни я затворил в тъмна стая. Но като видял, че заплахите и наказанията остават безплодни, той се ожесточил и решил най-после да я отведе при управителя на страната – Мартиан. 

   - Дъщеря ми – казал той на управителя – се е отрекла от нашите богове. Тя вярва в Разпнатия, и аз се отричам от нея. Ако тя не се разкае и не се поклони на боговете, тя не ми е вече дъщеря и аз не съм й повече баща. Постъпвай с нея както знаеш! 

   Мартиан отначало не допускал да срешне твърдост у Варвара. Той се надявал, че ще й подейства с ласкави обноски. Затова започнал да хвали красотата й и кротко я съветвал да не се отклонява от древните бащински обичаи, да не огорчава баща си със своята непокорност и да не отхвърля неговата любов и богатство, което той събирал за нея. Но девойката и пред него изповядала и прославила името на Христа, Който бил за нея по-скъп от всички блага, богатства и светски радости. 

   Управителят дълго я увещавал. "Не погубвай младостта си – казал той, - пожали себе си, не ме принуждавай да те подложа на мъчения!" 

   - Славя моя Бог – отговорила Варвара – и съм готова да стана жертва за Неговото име, защото той едничък е истински Бог, Който е създал небето и земята! А вашите богове са лъжливи, и суетна е надеждата ви на тях. 

   Тогава Мартиан се убедил, че съветите са безполезни и заповядал да бият девойката с волски жили. Дълго я мъчили, но с нищо на могли да разколебаят нейната твърда вяра, и едва жива я пренесли в тъмницата. 

   Изнемогнала от раните, Варвара със сълзи молела Бога да не допусне тя да се поколебае във вярата си, но да я подкрепя със Своята помощ и сила. Молитвата й била чута. Нощем тъмницата била озарена от дивна светлина и девойката с радост, чувставйки присъствието на Божията слава, видяла Самия Цар на славата – Господа Иисуса, Който я гледал с неизразимо благоволение и чула Неговите думи: "Дерзай и не бой се! Аз, Господ Бог Всесилни, те пазя и наблюдавам твоя подвиг. Аз ще облекча твоите страдания и ще ти приготвя за тях награда. Претърпи докрай и ще получиш вечни блага в Моето царство!" Чудното видение се свършило, като изпълнило сърцето на девойката с неизказана радост. Болките от раните намалявали и мъченицата прекарала цялата нощ в пламенна молитва към Бога, Който я укрепил и й дарувал небесна утеха сред страданията и скърбите. 

На другия ден отново довели Варвара при управителя, който с учудване видял, че върху нея не била останала и следа от нанесените рани, че тя е съвършено здрава и че лицето й сияе от неизказана красота. "Ето, виждаш ли, девойко – казал й той, - колко са милостиви нашите богове? Те се съжалиха над тебе и ти върнаха силата и здравето. И тъй, поклони се на тях и им принеси жертва в знак на благодарност!" 

- Не твоите богове ме изцериха – казала Варвара – Мене ме изцери Господ Иисус Христос, Който цери всяка болест и на мъртвите дава живот. Нему аз с благодарност се покланям и принасям себе си в жертва! 

   Тогава управителят отново я подложил на изтезания, но тя, укрепена чрез вярата, всичко понасяла с търпение. 

   В деня, когато за първи път започнали да мъчат Варвара, в тълпата стояла една християнка на име Юлиана. Тя със сърдечно съкрушение гледала страданията на мъченицата. Кагато завели Варвара в тъмницата, тя отишла подир нея и цял нощ останала до прозореца, мислейки през всичкото време за Варвара и за пламенната й вяра, която е подбудила в такава ранна възраст да напусне баща си и всички радости на света, за да изповядва Христа и да страда за Неговото име. Тия мисли възбуждали в сърцето на Юлиана гореща любов към Бога. Тя със сълзи Го молела да дарува и на нея такава вяра, да вложи и в нейното сърце твърдост и готовност да страда за Христа. 

   Когато извели Варвара от тъмницата и пак я подложили на мъчения, Юлиана гледала нейните страдания, като проливала горещи сълзи. Изведнъж тя започнала гръмко да слави истинния Бог и да укорява управителя за неговата жестокост. Веднага я хванали и довели при управителя. Юлиана заявила, че е християнка. Предали я на мъчения заедно с Варвара. Св. Варвара не преставала да се моли: 

   - Боже, Който изпитваш сърцата на човеците! Ти знаеш, че Тебе едничкия обичам и Твоите свети заповеди изпълнявам; че на Тебе се предадох и на Твоята силна десница се надявам! Не ме оставяй, Господи, но погледни милостиво на мене и на страдащата Юлиана! Укрепи ни да извършим до край нашия подвиг, понеже духът е бодър, но плътта е номощна! 

   Бог изпълнил нейната молитва. И двете мъченички с търпение и твърдост понесли най-ужасните мъчения, като викали към Господа: 

   - Не отвръщай лицето си от нас, Христе, и Твоя Св. Дух не отнемай от нас! Дай ни радостта на Твоето спасение и с властния Дух ни утвърди в Твоята любов! 

   Най-после Мартиан, като видял, че и най-тежките мъчения не ги заставят да се отрекат от Христа, осъдил и двете на смърт. 

   Смъртното наказание трябвало да се изпълни зад стените на града. Сам жестокосърдечният Диоскор, държейки в ръката меч, водел дъщеря си. Войници водели Юлиана. Те двете се молели. В отговор на тяхната молитва се чул глас от небето, който обещавал да изпълни молбата им. Двете мъченички с радост преклонили главите си под меча. Сам Диоскор изпълнил на дъщеря си смъртната присъда. 

   Диоскор и Мартиан още същия ден постигнал Божият гняв. Вдигнала се страшна буря и те двамата били поразени от гръм и изгорени от мълния така, че дори останките им не могли да се намерят. А телата на св. мъченички били взети и погребани от един християнин, който построил над тях храм. Тук вярващите намирали изцеление от своите недъзи. 

   Сега мощите на св. великомъченица Варвара почиват в Киев, а една малка частица се намира в софийската църква "Св. Преображение" (квартал Лозенец).

                                                                                                                                                    Житие на свети Йоан Дамаскин

   В VІІ век след Рождество Христово сарацините завладели сирийския град Дамаск, където имало много християни. Победителите се отнасяли с тях жестоко. Но по Божие провидение един християнин на име Сергий, по прозвище Мансур, бил помилван от тях; те пощадили него и семейството му, не го отвели в плен и не му отнели живота. След известно време халифът (сарацинският княз) го обикнал и му поверил важна длъжност в града.

   Тоя християнин имал син – Йоан, когото възпитавал в закона Господен. Но колкото повече Йоан растял, толкова повече бащата чувствал нужда от един учен човек, който да обучава сина му на разни науки. Той усърдно молел Господа да изпрати за Йоана такъв наследник. Бог чу молитвата му.

   Веднъж Сергий видял, че на градския площад се е събрал много народ. Като дошъл на площада, той разбрал, че сарацински войници при нападение в съседните страни докарали в плен християни. Едни от тях продавали като роби, а други убивали. Един от пленниците привлякъл вниманието на Сергий. Той бил черноризец (монах), родом от Италия. Ползвал се с голямо уважение между съпленниците си. Всеки от тях, когото осъждали на смърт, дохождал при него и падайки пред нозете му, препоръчвал душата си на неговите молитви. А сам монахът – както изглеждало – бил обзет от неутешима скръб. Сергий се приближил до него и като узнал името, званието и отечеството му, казал: "За какво скърбиш, човече Божий? И ти ли се боиш от предстоящата участ, когато и тъй си се отрекъл от света и си принесъл в жертва Богу всички земни радости, надявайки се на вечно блаженство?"

   - Аз не плача за земни радости – отговорил черноризецът. – Отдавна съм умрял за тях; отдавна съм познал, че всичко в света е суетно и малотрайно. Но плача за това, че бездетен напускам тоя свят и не оставям след себе си наследник.

   Тия думи твърде много удивили Сергий.

   - Та нали си монах? – казал му той. – Как можеш да плачеш, че не оставяш наследник, когато ти си дал обет за безбрачен живот?

   - Ти не разбра – отговорил черноризецът. – Аз говоря за духовен наследник. Както виждаш, аз съм беден икон, но по Божия благост от млади години се обогатих с познания и няма на кого да предам това драгоценно наследство. Аз изучих философията, богословието, науките за мислене и говорене, музикалното изкуство; на мен са известни тайните на природата. Получил от Бога толкова блага, аз нямам с кого да ги споделя. Ще се явя пред Бога като безплодно дърво, и като слугата, който заровил в земята дадения му талант... Ето за какво плача!

   Като чул тия думи, Сергий помислил: "Ето съкровището, което аз отдавна търся!" И като обнадеждил черноризеца с милостта Господня, той бързо отишъл при халифа, паднал пред нозете му и убедително го молел да му предаде пленение монах. Халифът се съгласил. На учения инок било поверено възпитанието на младия Йоан и на едно друго момче – Козма, негов осиновен брат.

   Черноризецът с усърдие и любов се заел с възпитанието на двете момчета и техният успех бил награда за трудовете му. Учениците били умни и внимателни. Младият Йоан особено се отличавал както със способността си към всички науки, така и със своята кротост и смирение. Когато Йоан и нареченият му брат станали пълнолетни, добрият техен учител заминал за манастира "Св. Сава", където останал до смъртта си. Йоан, пристрастил се към науките и четене на божествените книги, мислел да посвети целия си живот на научни занимания. Станало нужда обаче да пожертва своето желание за благото на другите. Баща му умрял и халифът поставил Йоан за управител на град Дамаск.

   В това време византийски император бил Лъв Исаврянин (717-751 г.), който жестоко гонел почитателите на светите икони. Това причинило смутове и вълнения между християните. Йоан чрез писма увещавал вярващите да не се смущават от гоненията и твърдо да държат постановленията на Църквата. Тия писма, пълни с пламенна вяра и живо красноречие, силно действали на християните. Но те стигнали и до царя и възбудили в него ужасен гняв. Лъв решил да погуби Йоан. Той го наклеветил пред сарацинския халиф, като му пратил подправено писмо, в което уж Йоан му предлагал Дамаск. Халифът, като повярвал на писмото, без да поиска обяснение от Йоан, жестоко го наказал – заповядал да му отсекат дясната ръка и го лишил от длъжност. Скоро обаче невинносттта на Йоан била доказана чрез чудесно изцеряване на ръката му с помощта на Божията Майка. Халифът, като се разкаял, че така лесно повярвал на клеветата, върнал на Йоан своето доверие и пожелал да го направи управител на цялата област. Но Йоан отдавна вече се отегчавал от властта и богатството и желаел да се отдалечи от света, за да може в бедност и труд да служи на Господа. Той молил халифа да го освободи и той най-после се съгласил.

   Йоан раздал на бедните всичкия си имот, отишъл заедно с Козма в Йерусалим да се поклони на Гроба Господен, а оттам и в лаврата (манастира) "Св. Сава", намираща се недалече от Йерусалим. Като дошъл тук, той помолил игумена де го приеме в числото на иноците и да го научи на монашески живот. Името на Йоана отдавна било известно в лаврата, понеже той бил най-бележитият и учен човек на онова време. Поради това никой от монасите не се съгласявал да го вземе при себе си като прислужник. Най-после един старец, уважаван за своето простодушие и добродетелен живот, решил да стане ръководител на Йоан в монашеския живот.

   Старецът смятал смирението за основа на християнската добродетел. Той се страхувал да не би високите достойнства на Йоан да възбудят в него гордост, затова искал от него пълно отречение от собствената воля. Той му определил и телесни трудове, но изисквал цялата му дейност, както телесна, така и умствена, да бъде напълно подчинена на строгия закон на послушанието. За да го възпита до такава висота на самоотвержено послушание, старецът му наложил трудни изпитания. Между другото му забранил да пише и да говори някому за науките. Йоан нелицемерно и безпрекословно се покорявал на повеленията на стареца.

   Веднъж старецът пожелал да изпита смирението на Йоан и го пратил в Дамаск да продаде на пазара кошниците, които оплели манастирските братя. Йоан охотно изпълнил това поръчение. Облечен в дрипи, той се явил като смирен слуга в същия град, на който някога бил управител. Такъв подвиг не бил тежък за Йоан. Предал се на Бога от всичката си душа, той вече не се съблазнявал от земния блясък и величие и затова никакво състояние не считал унизително. Много по-трудна била оная съвършена покорност, която се искала от него. Да се откаже от насладите на умствената дейност – ето кое било за тоя човек, тъй богато надарен с умствени способности, най-висок подвиг на смирение. В тоя подвиг по-трудно му било да извърши изкушението. И ето какво се случило...

   В лаврата умрял един монах, чийто брат безутешно плачел за покойника. Напразно Йоан се стараел да го утеши. Осиротелият молел Йоан за едно – да съчини за умрелия надгробен плач. Йоан отказвал, понеже се боял да престъпи заповедта на стареца. Но она продължавал настоятелно да го моли: "Ако ме видеше болен – казал той, - нима нямаше да се постараеш да ми помогнеш? Сега аз страдам душевно. От тебе зависи да облекчиш моята скръб. Нима няма да ми помогнеш?" Дълго Йоан се колебаел между желанието да помогне на страдащия брат и задължението да се подчинява безпрекословно на волята на стареца. Най-после, трогнат от сълзите на нещастния, написал за утеха надгробни песни, които и до сега се пеят у нас на погребение: "Кая житейская сладость", "Уви мне, каковьй подвиг", "Вся суета человеческая" и други.

   Желаещият брат си заминал, като благодарил на Йоана. Останал самичък в килията си, Йоан пеел за себе си съчинените песни. Старецът чул пението му и го запитал какво означава това. Йоан му разказал случилото се. Тогава старецът взел строго да го укорява за непослушание и въпреки сълзите и молбите на Йоан го изгонил от килията, като му забранил да се връща при него. Той с негодувание видял, че Йоан не издържал определеното му послушание. Сам Йоан дълбоко съзнавайки това и, изгонен от своя ръководител, ридаел пред килията на стареца, спомняйки си изгонването на Адам от рая за непослушание. Напразно той плачел и скърбял; напразно и другите монаси, които го обичали, молели стареца да му прости: старецът бил непреклонен.

   Най-после, след няколко дни, старецът се смекчил и за наказание възложил на Йоан тежка епитимия – да очисти отходните места на манастира. Но никакво послушание не могло да се покаже тежко за Йоан – така дълбоко той съзнавал своята вина и така искрено се каел за нея. С най-голяма покорност той изпълнил заповяданото. Тогава старецът, като прегърнал своя дивен послушник, целувал му главата, раменете и ръцете, викайки радостно: "О, какъв страдалец в Христа родих! О, каква истинска светлина на божествено послушание!" Приет в килията на своя старец, Йоан толкова се радвал, като да бил върнат в самия рай и започнал да живее в единомислие със стареца, както по-преди.

   След известно време старецът имал видение на сън. Явила му се Божията Майка и казала: "Защо си запречил извора, от който трябва да изтича сладка и изобилна вода, която търсел да пие Давид и която Христос обещал на самарянката? Дай й да тече! И тя ще напои вселената, ще покрие морето от ереси, ще ги претвори в чудна сладост, и жадуващите ще се затекат към нея. Йоан ще вземе пророческите гусли, Давидавия псалтир и ще запее нови песни на Господа Бога!"

   Като се събудил, старецът веднага повикал Йоан и му казал: "Отвори устата си, чедо на Христовото послушание, и каквото Дух Светий е написал в сърцето ти, разкажи на вселената! Възляз на Синай – познанието на божествените тайни, и възхвали в гръмки песни Божията слава! Велико нещо за тебе ми каза пресветата Божия Майка. А на мене прости – прибавил смиреният старец, - загдето по моято грубост и неведение досега ти пречих!"

   Оттогава Йоан взел усърдно да съчинява духовни книги и църковни песни. Той съставил песните на октоиха или осмогласника. Написал е житията на много светци, опровергал е лъжливите учения, изяснявал е истините на вярата и е съставил почти всички празнични тропари. Ние му дължим пасхалните песни, които са пълни с пламенно вдъхновение.

   Той пръв от всички християнски учители изложил догмите на вярата в научен ред.

   Новите гонения против почитателите на светите икони го заставили да отиде в Цариград, където смело изобличавал заблужденията на иконоборците. Св. Йоан Дамаскин починал през 790 г. в лаврата "Св. Сава" на преклонна възраст.