В първия ден на Великия пост - 27 февруари - Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай възглави Велико повечерие с първата част от последованието на покайния канон на св. Андрей Критски в митрополитския храм „Св. вмчца Марина”. С архиерея съслужиха свещеноиконом Деян Стоенчев - духовен надзорниик при Пловдивска митрополия, свещеноиконом Роман Арнаучков и протойерей Лазар Лазаров, митрополитският протодякон Илиян Александров и дякон Ангел Ангелов. Молитвено участие взе Знеполският епископ Арсений, викарий на Пловивския митрополит. Песнопенията изпълниха митрополитският хор „Св. ап. Ерм” с диригент протопсалт Георги Радев и сборен състав от пловдивските църковни хорове с диригент Дорис Хофман.

      Прекрасното вокално изпълнение на Великия покаен канон на св. Андрей Критски от страна Високопреосвещения митрополит Николай и двата хора не остави нито един от стотиците християни в храма безразличен. Напротив, мъка и разкаяние изъплниха всички сърца, а в много очи имаше сълзи. Сякаш всеки от присъстващите можеше да изрече словата на св. Андрей Критски:

Буря от зло бушува в мене, премилостиви Господи:

но както на Петър, и на мен подай ръка.

Дрехата на плътта си оскверних, Спасителю, и

Твоя образ и подобие очерних в мен.

      В края на последованието митрополит Николай се обърна към развълнувания верен Божи народ с думите:

„Св. Андрей ни напомня за нашия праотец Адам – за това как той съгреши, като пренебрегна Божията воля, като пристъпи Божия закон. И като следствие на това той беше изгонен от рая. Често по средствата за масова информация чуваме за човеци, пристъпили закона. Наричаме ги престъпници. Чуваме как властите, установили техните престъпления, ги арестуват, осъждат на затвор. Защо? Защото животът и поведението на такива хора са несъвместими с живота на обществото. Ето така, обични братя и сестри, грехът на човека е несъвместим с Бога. Затова Бог го изгони от Едем. Изгони го, но не му отне надеждата за спасение, надеждата отново да се върне в рая. Нещо повече, Бог обеща избавление на човека от Бога и греха. И изпълни това свое обещание, като „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”/ Йоан 3:16/.      

Днес, в благодатта на тази вечерна богослужба, ние пропъждаме отчаянието от себе си. Това отчаяние, което дяволът иска да ни внуши – тогава, когато встъпили вече в духовната пролет на нашия духовен живот – светата Велика Четиридесятница, когато лъчите на Божията благодат проникват в душата и сърцето ни и нашите духовни очи съзрат онова, което сме допуснали да стане с нашите души. Но ние не се отчайваме и не униваме, защото имаме на помощ благодатните слова на Великия покаен канон на св. Андрей Критски. Имаме на помощ помощта на светата на Църква, която е врата към Царството Божие за всеки човек.

Да пропъдим унинието и отчаянието поради многото си грехове. И ако сме станали лоши човеци, ако сме натрупали душите си с грехове и страсти, нека знаем, че там, където има многогрях, Господ ще даде и голяма благодат. Защото колкото и голям да е нашия грях, нищо не е по-велико от Божието всемогъщество. Достатъчно е от дълбините на душите и сърцата си да викаме към Господа: „Помилуй ме, Боже, помулий ме”.”

       Архиереят на епархията молитства на всички присъстващи благоприятни и спасителни пости, като ги призова да отхвърлят мръсната одежда на греховната душа и, по думите на св. ап. Павел, „да се облекат в Христа”.

До

г-жа Мария Белчева,

Кмет на Община Куклен

            Уважаема г-жо Кмет,

Попитан бях тези дни какво е мнението на Българската Православна Църква в лицето на Пловдивската Света Митрополия относно идеята за изграждане на крематориум в гр. Куклен, в частност и по принцип. В частност нашето мнение е отрицателно, защото е отрицателно по принцип. Понякога се учудвам, че се налага Православната църква да обяснява толкова очевидни неща и да привлича вниманието върху толкова ноторно известни факти, че е чак обидно. Всеки християнин поне веднъж е чувал фразата: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Бог е създал човека от пръст и след приключването на земния му път, тленните останки трябва да бъдат предадени обратно на пръстта, от която сме произлезли. Това е християнската вяра и такава е християнската практика. Така са погребвани дедите ни, прадедите ни и пра-пра-дедите ни. Всеки кръстен християнин следва да бъде погребан като такъв. А не като езичник. Ние сме християнски народ, а не азиатско или северноамериканско племе. И е уместно да се придържаме към нормите на поведение, подобаващи на християнски народ, включително и особено в отношението ни към смъртта.

Тялото на християнина - живо или бездиханно, е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19), храм на живия Бог (2 Кор. 6:16) и човек не може да го вземе и да прави с него каквото му е угодно, а да се отнася към него като към светиня и с нужното благоговение и свещен трепет. И ако човек изгори някой храм или дори една икона, справедливо това се счита за тежък грях, колко по-голямо кощунство е тогава да посегнеш на храма на живия Бог - човешкото тяло! Защото ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори!

За значението на връщането на телата в земята след отделянето на душата са изписани достатъчно богословски трудове. В случая ще се въздържа да привличам на помощ повече теологически аргументи, които биха били заклеймени като „ненаучни“. Но ще припомня, че практиката за изгаряне на човешки тела в крематориуми е въведена в Европа от нацистите. Освен чисто практическото съображение да бъдат заличени следите от техните престъпления, това без съмнение е представлявало и форма на гавра с тленните останки на избиваните от тях евреи и представители на други народности. За мен е непонятно как една практика, осъдена преди седемдесет години от цялото човечество като гавра, днес може да се превърне в норма! Макар че в последно време редица други осъдителни практики към човека и човешкото тяло, възприемани доскоро като гаври, започнаха систематично да се превръщат в норми. След като тялото на живите хора стана обект на поругание и гавра, защо това да не се случва и след смъртта? Или може би е обратно? Поругаваме телата след смъртта им, обезценяваме ги, откъдето логично се извежда и отношението към същите тези тела приживе. Очевидно това е една от характеристиките на „постмодерното“ време, в което ни е отредено да живеем.

Всъщност за „ползата“ от крематориумите има един-единствен аргумент. И то е, че няма свободни места в гробищата, които и без това се разшириха до непоносими размери. Защо няма места в гробищата и защо те се разшириха толкова много, е въпрос, на който отговорът трябва да бъде търсен на съвсем друго място. А именно, защото през последните двадесет и няколко години се промени отношението ни към живота. Което не означава, че трябва да се промени и отношението ни към смъртта. Ще ми се да вярвам, че поне минимално уважение към покойниците трябва да ни е останало. И е редно да се отнасяме към телата на скъпите ни покойници като към съсъд на Божия дух. А не като към отпадък, подлежащ на инсинериране. Бог да ни е на помощ, ако наистина започнем да разсъждаваме така.

Прочее, подкрепям Ви напълно в справедливия Ви протест срещу изграждането на подобно съоръжение на територията на Вашата община, което не мога да окачествя друго яче, освен като богохулно. Дано не се намери друга община на територията на епархията ни, чиито управници, подмамени от пари, да допуснат подобни душегубителни проекти.

Призовавам над вас Божието благословение и оставам Ваш в Христа молитствувател

+ ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ