Неделна проповед

11 Неделя след Петдесетница

 Евангелско четиво. Притча за големия и малък дълг (Мат. 18:23-35)

   ДЛЪЖНИЦИ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ СИ...

  Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му. (Мат. 18:35)


 

   Обични в Господа братя и сестри,    В днешната притча се разказва как един цар опростил огромен дълг на свой слуга, но понеже този слуга не опростил далеч по-малък дълг на свой длъжник, царят го предал на мъчители, докато не му изплати всичко.    Царят – това е Господ Бог, слугата представлява човеците, а разчистването на сметките е Божият съд. Ние сме с голям дълг пред Бога – този дълг са нашите грехове – и когато се помолим на Бог да ни опрости големия ни дълг към Него, т.е. да прости греховете ни, Той изпълнява просбата ни, но при условие, че и ние простим на нашите длъжници, а това са ближните ни, които с нещо са съгрешили против нас. Господ иска от нас малко, за да ни даде много, да ни даде всичко. Иска от нас една лепта, една стотинка, за да ни дарува Царство. Защото нашият натрупан дълг към Него е като огромна планина в сравнение с малката купчина беди и неприятности, които ни причинява ближният. Днес всичко е много объркано. Човекът отново е задлъжнял до гуша към Бога, съдът е близо, палачът дявол точи ножа си и всеки момент ще го приведе в действие, а никой не умолява Царя  Бог нито за отсрочка, нито за опрощение на дълга си. Никой не се кае. Никой дори не се чувства длъжник, сякаш длъжник му е Сам Бог. Никой на никого не прощава, хората се влачат един други по съдилища, а много често и сами стават съдии на ближния си, като го крадат, лъжат или убиват. Наистина няма нито един праведен, няма кой да разбира: няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един. Гърлото им – отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им – аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища...  Страх Божий няма пред очите им. (Римл. 3:10-16;18).    Сега всичко е объркано, защото човекът  роб се изживява като цар и бог. Защото не иска да се изкачи на Небето, а се напъва да свали Небето при себе си на земята. Защото иска Раят да не е духовен, а материален...    И какъв е крайният резултат? Печален. Сега няма да доказваме това с цитати от Свещеното Писание, нито с мъдри мисли на светите отци, а ще си послужим с тъжната изповед на един наш съвременник – груб и устат комик, богат човек, нерелигиозен, но умен и искрен. Ето какво казва той: Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства; повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум; повече медицина, по-малко здраве.    Знаем как да си преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед...    Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдаците си. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, но общуваме все по-малко...    Това е времето на големите мъже и дребните души, на по-големите семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на еднократния морал, връзките за една нощ, времето на хапчетата – те ни възбуждат, те ни успокояват, те ни убиват...    Какъв е изходът? Изходът ни го посочва апостолът: Спасявайте се от тоя опак род (Деян. 2:40). Как? Като започнем да се чувстваме длъжници на всички за всичко! Длъжници на Господа, нямащи с какво да изплатим огромния си дълг, но непрестанно зовящи: Отче наш, Който си на небесата!... Прости нам дълговета ни... (Мат. 6:9, 12). Длъжници на ближните си, вършещи всичко от душа, като за Господа, а не за човеци (Кол. 3:23). Длъжници на длъжниците си, знаейки, че който счита себе си за нещо, бидейки нищо, той себе си мами. (Гал. 6:3).    Длъжникът обикновено е беден човек и не разчита много на себе си, за да се нахрани и облече, а се надява на подянията на другите. Точно така е и в духовната сфера: чувстващият себе си грешен и беден на добродетели човек изцяло се надява за спасението си на Божията милост. Това именно е смирението, встъпването в първото блаженство: Блажени вие, бедните духом, защото ваше е царството Божие (Лука 6:20).    Длъжникът е в непрестанен страх и отегчение кога ще върне дълга си, няма ли заемодавецът да го предаде на съда, а съдът да го хвърли в тъмница. И духовният длъжник пред Господа храни в душата си благодатния страх Божий, съкрушава се, въздиша, плаче с покайни сълзи и умолява за отсрочка на дълга си, докле заплати...

  Братя и сестри, Ние никога не можем да издължим огромния си дълг пред Царя на царете и Господа на славата, но не това иска от нас Христос, нашият Бог. Той иска и ние да простим, за да ни прости и Той. Да простим на враговете си, на оскърбилите ни, на всички всичко... Св. Никодим Светогорец съветва: Направи някое добро на този, който те е оскърбил, за да покажеш твоето миролюбиво благоразположение към него: приятелска дума, услуга или нещо подобно. Така ще изпълниш онова, което заповядва свети Давид: Отклони се от зло и направи добро...(Пс. 33:15). Амин.