А Р Х И П А С Т И Р С К О   П О С Л А Н И Е

на Пловдивския митрополит Николай

до свещенослужителите и православните християни

от Пловдивска епархия

по повод възвръщането на манастира „Св.св. Кирик и Юлита”

 

 

Обични в Господа, братя и сестри,

 

Не зная как да ви опиша гледката на свещениците и служителите на Пловдивската Света митрополия, които в четвъртък следобед се прегръщаха, плачеха от радост и отправяха благодарствени молитви към Всеподателя, когато прокънтя новината, че Върховният касационен съд е сложил край на шест годишните съдебни прения и потвърждава положението, че мястото над село Горни Воден, обречено преди пет века на Светите мъченици Кирик и Юлита, е било и отново, и за винаги ще бъде манастир на Пловдивската епархия на Българската Православна Църква. Сигурен съм, че никой от вас не е останал равнодушен, научавайки тази новина. Сигурен съм, че всички благочестиви християни и изобщо всички хора, които са следили перипетиите през всичките тези години са въздъхнали с облекчение и са си казали: „Слава, Богу! Дочакахме справедливост!”

 

Да кажем и ние още веднъж: Слава Тебе Боже, Благодетелю наш во веки! По Твое Господи изволение и вдъхновение българският съд каза – стига! Стига толкова!

 

Възлюбени братя и сестри,

 

През последните години, а особено през последните месеци и седмици, по повод на съдебните прения около манастира „Св.св. Кирик и Юлита” бяха изговорени много неща. Много думи бяха казани. Надявам се, ако е имало някоя казана дума в повече, тя да не е била казана от нас. Но, се запитах през последните два дни, кое е това, което още не е казано. Кое е това важно нещо, което трябва да се знае и запомни. Коя е поуката, която трябва да отнесем със себе си, спомняйки си за манастира „Св.св. Кирик и Юлита”? Защото когато Бог ни праща изпитания, то е за да ни научи на нещо, да ни каже нещо. Кое е, питах се, това нещо, което искаше да ни каже Бог? Как стана така, че успяхме, макар, че мнозина не вярваха? Защо успяхме?

 

Отговорът, според мен, се налага от само себе си. Успяхме, защото през всичките тези години, от първия до последния ден, ние се държахме като Църква. Ние бяхме Църква. Жива, действена, борбена Църква. Църква, отстояваща Истината. Църква, искаща справедливост. Църква, която показа, че е готова на всякакви жертви, за да постигне истина и справедливост. Църква – принцип!

 

„Не знаете ли”, казва Свети Апостол Павел на коринтяни, „че вие сте храм Божий и Духът Божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм него Бог ще разори; а тоя храм сте вие. (1Кор. 3:16-17)” Вие, братя и сестри, ние заедно, всички ние сме храмът Божий. Църквите и манастирите са местата, в които се събираме, за да отправяме молитви и да служим заедно. Но същинският храм сме ние – хората, православния народ. Никой не може да разори този храм, ако се държим заедно, ако здраво стоим на основата на  нашата вяра и твърдо спазваме нашите принципи.

 

Първият принцип, който неотклонно спазвахме през всичките години, докато отбранявахме манастира „Св.св. Кирик и Юлита” и който Църквата всякога свято трябва да пази, е принципът на съборността. Съборност значи, че всички ние – епископи, свещеници и миряни, обсъждаме и решаваме важните за църквата въпроси заедно. Че взимаме решенията след внимателно обмисляне, демократично и с консенсус. И след като ги вземем, заставаме зад тях като един. Имаше светски люде, които твърдяха, че инициативата за възвръщане на манастира „Св.св. Кирик и Юлита” в лоното на църквата е някаква лична битка на Николай. Ако това беше така, тази битка никога нямаше да бъде спечелена. Църквата няма лични битки, тя има каузи. Ние никога нямаше да успеем, ако това не беше кауза на цялата Църква. А манастирът „Св.св. Кирик и Юлита” стана кауза на цялата църква. В публичното пространство се прокарваше внушението, че се касае за частен конфликт на митрополит Николай с цялата гилдия на архитектите. Това не беше така. Ако е имало конфликт, той беше на неколцина архитекти срещу принципът на Църквата. Срещу цялата Църква. По въпроса за „Св. Кирик”  митрополит, свещеници и миряни бяхме като един. Светият Синод застана до нас и с нас в отстояването на тази кауза. И стана. Получи се. Поуката е, че когато сме заедно и когато действаме съборно Бог вижда и благославя делото.

 

Вторият принцип, върху който застанахме, е, че църквата не води борба за „имоти”, както някои се опитваха да внушат, а за каузи. Каузата в случая беше понятието „Божие достояние”. Нещо, което е обречено на Бога, принадлежи на Бога! И никой смъртен няма право да вдига ръка срещу него! Това е! За църквата, разбирана като нас – нейните членове, храмовете и манастирите не са просто някакви сгради, а святи места, строени от нашите предци, за да се служи в тях Богу. Никой от нас нито за миг не може да си представи, че може църква или манастир да бъдат променени, продадени, осквернени или умишлено разрушени. Това е невъзможна мисъл. Моите предшественици, митрополитите на Пловдив, са благославяли строежа на тези църкви и манастири, осветили са ги, поддържали са ги, грижели са се за тяхното благолепие и са ни предали отговорността за тях. В момента тази отговорност я нося аз и аз на отговорността си не мога и няма да изменя. Църквите и манастирите не са собственост на митрополита, те са собственост на църквата, тоест на народа, тоест на всички вас. Аз нямам семейство. Моето семейство сте вие. Тези църкви и манастири не са мои, те са ваши – на Божия народ, а аз съм длъжен да ги пазя и браня заради вас, от всякакви форми на поругаване. Било, за да бъдат превърнати в музей, било, за да бъдат превърнати в хотел. Защото веднъж превърната църква в музей, утре нищо не ни гарантира, че тя няма да бъде съборена, за да бъде построен върху мястото й мол. Или нещо още по-лошо. Помислете, каква гавра не сте видели, че да не видите и такава? Просто, помислете малко по-надалеч, за да видите, че по пътят по който върви походът срещу църквата, отвежда точно до там. Та, докато аз нося отговорността, ще браня нашите църкви и манастири. Докато предам тази отговорност на моите приемници, които ще ги пазят за вашите деца и внуци. За да се събират в тях, да се молят заедно на Господа и да чувстват, че са едно Христово тяло, а това значи - един народ.

 

Следващото, което много ясно се видя в изминалите дни, е силата на молитвата. Оръжието на църквата е молитвата. Искрената, чиста и отправената от  душа молитва предизвиква чудеса. Ние, християните, знаем това. Моите свещеници могат да свидетелстват колко пъти съм им казвал: „Молете се, братя, молете се с всички сили на Господа Иисуса Христа, на Света Богородица и всички наши небесни закрилници и застъпници, молете се да измолим манастира „Свети Кирик и Юлита”. И молитвите ни бяха чути. Няма по-силно оръжие от общата молитва, от общата воля, от общия стремеж към добро. Представете си колко свещеници, в колко църкви в цялата епархия, ако всеки един от тях се е обърнал със същия призив към своите енориаши и ако всеки един от тези енориаши поне един път е казал „Господи, помогни на Свети Кирик и Юлита”, представете си за каква огромна, обединена сила става дума. Тази сила, тази обединена воля, тази наша обща молитва ни върна манастира. Същата наша обща молитва и наша обща воля ще ни помага и занапред да постигаме добри дела и да творим добро. За полза на благочестивия народ, наречен Българска Православна Църква.

 

С две думи: най-напред се обръщаме с молитва към Бога да помогне на нашата кауза, когато сме единни, когато действаме съборно, когато имаме справедлива кауза – тогава успяваме. Това е тайната на успеха. Да се държим като Църква. Тогава и небесата се отварят и се излива изобилието на Божията благодат, и светиите се притичат в помощ на правото дело.

 

Знаете, братя и сестри, че само след няколко дни ни очаква голяма радост. През идущата седмица манастирът „Св.св. Кирик и Юлита” ще посрещне, макар и за кратко,  част мощите на Свети Николай Мирликийски Чудотворец. Те ще бъдат донесени от нашия събрат и приятел митрополит Исайя от Кипър, като знак на солидарността на Кипърската с Българската Православна Църква и на братската обич между нашите два православни народа. Когато преди месец научихме тази радостна вест, се прекръстихме и си казахме: „Ето, Свети Николай идва на помощ на Светите Кирик и Юлита. Благослови, Господи!” Макар, за това събитие вече да се говореше сред народа, но за пръв път Пловдивска митрополия публикува в печата официалното съобщение за пристигането на мощите онзи ден – на 5. Март. В Четвъртък. Сутринта. Определението на Върховния касационен съд беше публикувано на сайта на съда в три часа следобед. И един от моите сътрудници каза: „Владико, Свети Николай буквално си разчисти пътя. Той иска да дойде не за битка, а за духовна радост. Иска да влезе в пълноценен манастир. Чудотворецът, направи чудото!”

 

Използвам тук поводът, за да ви поканя всички, на 12. март в манастира „Св.св. Кирик и Юлита”, за да посрещнем тържествено мощите на светеца и да му отдадем нашата благоговейна почит и благодарност. Мисля, че това е най-малкото, което му дължим.

 

Споменах по-горе за моите предшественици, пловдивските митрополити. През изминалите дни много мислих и за тях. Мислих за друг един принцип, върху който се крепи църквата – традицията и приемствеността. Много често в дискусиите около манастира „Св.св. Кирик и Юлита” споменавахме името на Негово Високопреосвещено блаженопочившия Пловдивски митрополит Варлаам. Който през 1981 година е бил заставен с принуда да предаде манастира, за да бъде той ползван за светски нужди. Силата на Църквата, братя и сестри, е и в това, че тя има памет. Че помни и не забравя. Тя, Църквата, може да чака, защото нейните мерки са мерките на вечността. И дори поради някакви исторически превратности да е отстъпила временно от кауза или да е загубила духовна ценност, то тя трябва да се подготвя, за да си ги възвърне. Никога да не се отказва да си ги възвърне. Колкото и време и сили да й коства това. Защото ако се откаже изобщо от която и да е своя кауза, от който и да е свой принцип, от което и да е правило и от който и да е догмат, то тя ще спре да бъде Църква! След края на службата, ще ви помоля да отидем за кратко отзад, зад този храм, където почива дядо Варлаам и да му кажем: „Дядо Варлааме, върнахме си манастира! Ако смяташ, че си имал дълг към църквата – дългът ти е платен! Почивай в мир, Владико светий!”

 

В заключение, братя и сестри, благодаря ви още веднъж, че се събрахте, за да споделим общата радост от една изстрадана и заслужена сполука за родната ни православна църква. Звънът на камбаните вече разнесе радостта по цялата ни Богоспасаема епархия и съм убеден, че милиони българи в този момент, заедно с нас са прошепнали: „Благодарим ти, Господи. Благодарим ти.” Сигурен съм, че и тази наша обща благодарност, тази наша обща молитва е била чута. И, че Бог няма да изоставя и занапред нас, неговите скромни чада.

 

И, вече съвсем в заключение нека кажа и това: ако някой продължава да смята, че като светско място манастирът „Св.св. Кирик и Юлита” е щял да бъде духовно средище, а в ръцете на църквата няма да е такова, нека заповяда след няколко месеца. За да види как изглеждат духовните средища на църквата. Оттук нататък за манастира „Св.св. Кирик и Юлита” църквата ще говори с делата си.

 

Призовавам над всички вас Божието благословение.

 

Моля ви, нека останем още само за миг, за да ви кажа, че имаме още една радостна новина. През последните месеци благодарих на мнозина. На съдиите, на архитектите, на светски власти, на всички наши поддръжници и приятели, които ни подкрепяха и насърчаваха през всички тежки моменти на изпитания. Не благодарих само на човека, на жената, която изнесе лично на гърба си целия товар на съдебните дела. Госпожа Елена Гълъбова беше адвокатът, който представляваше Пловдивската Света Митрополия и ни преведе през дебрите на всички съдебни процедури с вещина, но на първо място с християнска съвест. В съдебните зали срещу нея бяха изправени най-влиятелни софийски адвокатски кантори, но тя не трепна и не се огъна нито за миг. Сигурно на моменти се е чувствала сама. Ние нямаше с какво друго да я подкрепим, освен с нашите молитви и нашето доверие в нея. Това доверие тя оправда напълно. Впрочем, някак между другото, докато отстояваше манастира „Св.св. Кирик и Юлита”, адвокат Гълъбова успя да възвърне и всички имоти на друг един наш манастир „Св.св. Козма и Дамян”, заграбени, между другото от светските местни власти в град Куклен. Впрочем, бивши, вече, власти.

 

По решение на нашия Епархийски съвет г-жа Елена Гълъбова се удостоява с ордена „Свети Ерм” – първа степен, за изключителни заслуги към делото на Епархийската ни света църква. Нека вашият пример, госпожо Гълъбова, бъде насърчителен и нека всички знаят, че всеки, на своя пост може да допринесе много за църквата, а църквата всякога ще отправя молитви за своите благодетели и добротворци, и ще ги зачете със своята благодарност и със своето уважение. Г-жа Гълъбова е първата жена, която получава този орден и вярваме, че няма да е последната.

Амин.