До

г-жа Мария Белчева,

Кмет на Община Куклен

            Уважаема г-жо Кмет,

Попитан бях тези дни какво е мнението на Българската Православна Църква в лицето на Пловдивската Света Митрополия относно идеята за изграждане на крематориум в гр. Куклен, в частност и по принцип. В частност нашето мнение е отрицателно, защото е отрицателно по принцип. Понякога се учудвам, че се налага Православната църква да обяснява толкова очевидни неща и да привлича вниманието върху толкова ноторно известни факти, че е чак обидно. Всеки християнин поне веднъж е чувал фразата: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Бог е създал човека от пръст и след приключването на земния му път, тленните останки трябва да бъдат предадени обратно на пръстта, от която сме произлезли. Това е християнската вяра и такава е християнската практика. Така са погребвани дедите ни, прадедите ни и пра-пра-дедите ни. Всеки кръстен християнин следва да бъде погребан като такъв. А не като езичник. Ние сме християнски народ, а не азиатско или северноамериканско племе. И е уместно да се придържаме към нормите на поведение, подобаващи на християнски народ, включително и особено в отношението ни към смъртта.

Тялото на християнина - живо или бездиханно, е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19), храм на живия Бог (2 Кор. 6:16) и човек не може да го вземе и да прави с него каквото му е угодно, а да се отнася към него като към светиня и с нужното благоговение и свещен трепет. И ако човек изгори някой храм или дори една икона, справедливо това се счита за тежък грях, колко по-голямо кощунство е тогава да посегнеш на храма на живия Бог - човешкото тяло! Защото ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори!

За значението на връщането на телата в земята след отделянето на душата са изписани достатъчно богословски трудове. В случая ще се въздържа да привличам на помощ повече теологически аргументи, които биха били заклеймени като „ненаучни“. Но ще припомня, че практиката за изгаряне на човешки тела в крематориуми е въведена в Европа от нацистите. Освен чисто практическото съображение да бъдат заличени следите от техните престъпления, това без съмнение е представлявало и форма на гавра с тленните останки на избиваните от тях евреи и представители на други народности. За мен е непонятно как една практика, осъдена преди седемдесет години от цялото човечество като гавра, днес може да се превърне в норма! Макар че в последно време редица други осъдителни практики към човека и човешкото тяло, възприемани доскоро като гаври, започнаха систематично да се превръщат в норми. След като тялото на живите хора стана обект на поругание и гавра, защо това да не се случва и след смъртта? Или може би е обратно? Поругаваме телата след смъртта им, обезценяваме ги, откъдето логично се извежда и отношението към същите тези тела приживе. Очевидно това е една от характеристиките на „постмодерното“ време, в което ни е отредено да живеем.

Всъщност за „ползата“ от крематориумите има един-единствен аргумент. И то е, че няма свободни места в гробищата, които и без това се разшириха до непоносими размери. Защо няма места в гробищата и защо те се разшириха толкова много, е въпрос, на който отговорът трябва да бъде търсен на съвсем друго място. А именно, защото през последните двадесет и няколко години се промени отношението ни към живота. Което не означава, че трябва да се промени и отношението ни към смъртта. Ще ми се да вярвам, че поне минимално уважение към покойниците трябва да ни е останало. И е редно да се отнасяме към телата на скъпите ни покойници като към съсъд на Божия дух. А не като към отпадък, подлежащ на инсинериране. Бог да ни е на помощ, ако наистина започнем да разсъждаваме така.

Прочее, подкрепям Ви напълно в справедливия Ви протест срещу изграждането на подобно съоръжение на територията на Вашата община, което не мога да окачествя друго яче, освен като богохулно. Дано не се намери друга община на територията на епархията ни, чиито управници, подмамени от пари, да допуснат подобни душегубителни проекти.

Призовавам над вас Божието благословение и оставам Ваш в Христа молитствувател

+ ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ

       На 26 февруари, Неделя Сиропустна, Негово Висопреосвещенство Пловдивският митрополит Николай отслужи архиерейска вечерня с чина на взаимното опрощение в митрополитският храм „Св. вмчца Марина” в Пловдив. С владиката съслужиха свещеноиконом Деян Стоенчев, духовен надзорник при Пловдивска митрополия, свещеноиконом Николай Величков – архиерейски наместник на Ивайловградска духовна околия, свещеноиконом Еленко Йосифов, храмовото духовенство, митрополитският протодякон Илиян Александров и дякон Ангел Ангелов. Молитвено участие взеха Знеполският епископ Арсений и Константийският епископ Яков – първи и втори викарий на Пловдивския митрополит. Песнопенията изпълни прекрасно и благоговейно митрополитският хор „Св. ап. Ерм” с диригент протопсалт Георги Радев. По време на богослужбата цветното храмово и свещеническо облачение бе подменено с черно поради заради настъпващият Велик пост като символ на покаяние.

      Много хора изпълниха в тази празнична вечер митрополитския храм „Св. вмчца Марина”. Сред тях бяха архиерейски наместници, десетки свещеници от града и епархията, монашествуващи, облстният управител г-н Здравко Димитров и стотици благочестиви миряни, дошли да си простят взаимно и се прегърнат с думите: „Простено – прости!” Към всички присъстващи с искрено, вълнуаващо и трогващо пастирско слово се обърна Високопреосвещеният Пловдивски митрополит Николай, в което каза:

     „Всеки от нас вътре в себе си носи човешката неправда, човешкия грях. В живота ние така се срастваме със своите грехове, че те стават част от нашето битие. Понякога ние се опираме на тези грехове, за да достигнем своите житейски цели.

    Днес е този ден, когато трябва да помислим за своя живот. Ясно да си представим, че с нашите грехове, с нашата неправда, ние не ще смогнем да влезем в Царството Божие. Господ, снизхождайки над всеки от нас, ни дава удивителна способност за самоочистване. Тази сила, очистваща човешкия разум и човешкото сърце, е покаянието. Покаянието е най-напред осъзнаване на своята неправда.

      Покаянието е критична оценка на самия себе си. Но не пред лицето на хората, защото в самокритичното отношение към себе си винаги присъства нещо, несъответстващо в пълна степен на истината поради слабост, поради боязън, поради неготовност да разкриеш душата си пред други хора. Покаянието е възможност да отхвърлиш от себе си греха, да кажеш на самия себе си истината за своя собствен живот и да направиш това пред Божието лице. Именно затова Светите отци посочват, че смисъла на поста е покаянието. Когато ние се разкайваме пред Бога чистосърдечно, когато получаваме опрощение на греховете в светото тайнство Изповед и в светата Евхаристия, ние се освобождаваме от своите грехове и настъпва истинска промяна към добро.”

       С вълнение митрополит Николай поиска прошка от всички присъстващи:

        „Бих желал преди всичко от всички вас да поискам прошка за цялото си човешко несъвършенство. Заради това, че поради особеностите на моето служение, не мога като ваш митрополит и архипастир понякога да отделям дължимото внимание, уважение и отношение към всички. Моля за прошка преосвещените епископи, моля прошка вас, боголюбиви отци, братя и съслужители на Божията нива. Моля за прошка вас, мои верни сътрудници и съработници на Божия виноград. Моля за прошка вас, скъпи мои в Господа чада, затова че волно или неволно, съзнателно или несъзнателно, съм ви оскърбил или съм ви нагрубил, огорчил или по някакъв начин с пренебрежение и лошо отношение наранил, простете на мене грешния. Уверявам ви искрено – и аз на всички всичко съм простил. Бог да ни прости и да ни дари с благодатни сили в предстоящото благодатно време на нашето спасение. Нека се събудим от летаргията на нашия грях, защото настъпва нашата духовна пролет, чийто благодатен лъч ще проникне в нашите сковани в ледовете на греха сърца, за да разтопи леда на нашия грях.”

      Владиката говори и за благоприятното време на Светата Читиридесетница, към което призова всички да бъдат съпричастни, за произрасте в душите ни плодът на покаянието, кротостта, дълготърпението и мира.

     След това започна чинът на взаимното опрощение. Митрополит Николай се поклони на олтарните икони и седна на архиерейския трон. Най-напред прошка му поискаха и получиха викарните епископи и свещениците, а след тях и стотиците благочестиви християни, негови верни духовни чада. „Простено – прости!” отекна и в храма, и в сърцата на всички.

      Благодатно, прекрасно и спасително е да имаш духовната сила да поискаш прошка от всички и ти самият искрено да им простиш в душата си. Светата Църква е отредила Денят на прошката да предшества началото на Великия пост, за да може всеки християнин да влезе простил и опростен в светата Четиридесетница.