СЛОВО,ПРОИЗНЕСЕНО СЛЕД ОПЕЛОТО НА БЛАЖЕНОПОЧИВШИЯ БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ МАКСИМ В ПКСХП „СВ. АЛ. НЕВСКИ”- 9.11.2012Г.
ВАШЕ ВСЕСВЕТЕЙШЕСТВО,
ВАШЕ СВЕТЕЙШЕСТВО,
ВАШИ ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВА,
ПРЕДСТОЯТЕЛИ И ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ПОМЕСТНИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ЦЪРКВИ
Уважаеми Г-н Президент на РБългария,
Уважаема Г-жо Председател на НС,
Боголюбиви отци, скъпи в Господа братя и сестри,
Прието е в началото на такива тъжни слова с няколко кратки думи да се припомни житейският път на новопредставления пред Бога покойник, за да извървим отново мислено, заедно с него, стъпките на неговия живот.
Светейшият Български Патриарх и Митрополит Софийски Максим (със светско име Марин Минков) е роден на 29 октомври 1914 г. в с. Орешак. Още на 12-годишна възраст родителите му, чувствайки дълбокото духовно влечение на своето дете към Бога и Църквата, го предават в ръцете на „Света Богородица”, като послушник в Троянския манастир. Манастир, с който той беше свързан през целия си живот, а след няколко часа ще бъде свързан вовеки.
От 1929 до 1935 г. е ученик в Софийската духовна семинария; от 1938 до 1942 г. студент в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
В 1941 г. бъдещият Светейши български Патриарх приема монашеско подстрижение и се врича до края на живота си да служи на Църквата и народа. Служение, чийто земен дял завършва днес, за да започне небесното му служение на България, българския народ и на Светата ни православна църква.
Ръкоположен за йеродякон (1942 г.), йеромонах (1944 г.) и архимандрит (1947 г.), през 1956 г. той бива удостоен с апостолската хиротония като Браницки епископ на Светата Православна Църква.
Редом с молитвения си и Богослужебен подвиг, Негово Светейшество Патриарх Максим отдаде силите и дарбите си и за земните дела на църквата. Започнал като митрополитски дякон в Ловчанска епархия, през 1942 година той е учител в Софийската духовна семинария. Тук се проявява несекващата му любов към младите хора и грижата му за нравственото и духовно възпитание на децата на България. Грижа, която не го напусна до последния му ден. От 1947 г. до 1950 г. е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, от 1950 до 1955 предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. От 1955 до 1960 г. заема поста главен секретар на Св.Синод. На 30 октомври 1960 г. е избран за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. митрополит Максим стана наместник-председател на Св. Синод.
На 4 юли 1971 г. Църковно-народният патриаршески избирателен събор в София с единодушие го провъзгласи за Патриарх на Българската православна църква и Софийски митрополит. Постави го в редицата на българските църковни и духовни водачи. И му възложи кръст, който никой не е предполагал колко тежък ще бъде. Кръст, който той носи неуморно до 6 ноември на тази година. Това е накратко биографията на Блаженопочиналия патриарх Максим.
Но тези факти не казват защо днес целият православен български народ, цяла България са така покрусени. Защо всички чувстваме, че губим нещо много важно, нещо толкова значимо и ценно.
Обични в Господа братя и сестри,
Няма нищо срамно и няма нищо страшно, ако отворим душите и сърцата си, и поплачем. Нека не крием сълзите си. Нека всички видят, че - да! – ние, православните българи, плачем. Ние, човеците, плачем за един човек, който днес си отива от нас. Плачем, защото го обичаме. Сигурен съм, че и тези, които не са имали време да се замислят за отношението си към Негово Светейшество, в заранта на 6 ноември са разбрали, че всъщност са обичали своя Патриарх. Истината е, че всички го обичаме. Обичаме го, както се обича искрен приятел. Както се обича мъдър и грижовен баща. Обичаме го, както обичаме България – тихо, без показност, но искрено. Обичаме го, защото чувстваме, че Патриархът на българите е България. Че както православието е основен крепежен елемент на българската идентичност, така патриаршеската институция е основен крепежен елемент на българската държавност. Негово Светейшество Максим с целия си живот и всичките си дела, от първия до последния си дъх, ни показа и доказа, че е бил достоен за тази чест и за тази отговорност.
Нека поплачем, братя и сестри, защото изпращаме не кой да е, а най-достойния измежду достойните. Изпращаме човека, който се превърна в траен критерий за почтеност, морал и достойнство. Когато сме се питали: „Къде е примерът, кои са ценностите, които трябва да следваме в днешните объркани времена?” е трябвало да знаем отговора, защото той беше пред очите ни. Ето го примерът! Ето ги ценностите! Ето го човека, който както никой друг българин, както никой от нас, олицетвори с целия си живот действеността на принципите, върху които се основават църквата и обществото: вярата, надеждата и любовта.
Нека, отвъд биографичните факти, да си представим какво е трябвало да преживее и какво е трябвало да изтърпи Патриарх Максим. Нека си представим времето между 1944 и 1971 и от 1971 до 1989 година, когато един, по същността си античовешки и антихристиянски режим, беше твърдо решен да изтръгне вярата в Христа, да отнеме свободата на хората, да убие духа им и да ги превърне в роби на материята. Патриарх Максим пое Църквата ни във време на безнадежност, преведе я през пустинята и я опази. Нека си представим времето от 1992 до 2003 година, когато човешки слабости и страсти заплашваха наред с държавата да разрушат и Църквата. Днес всички си даваме сметка, че със своите достойнство, търпение, благочестие, смирение и несъкрушима вяра в извечните и непоколебими християнски ценности Патриарх Максим ни помогна, помогна на цялото ни общество да порасне и да помъдрее. Сега си даваме сметка какво сме щели да загубим, ако той тогава беше отстъпил. Дали ако тогава бяхме загубили Църквата, нямаше да загубим и държавата? Слава на Бога, той не отстъпи. Остана здраво закрепен на скалата на православната вяра, на православните догмати и православните канони, на която скала сам Бог го бе поставил. Стоеше на нея с пълното съзнание, че това е последната и най-здрава опора на България.
Заради тези негови качества, заради тази негова твърдост във вярата, Българската православна църква имаше и има искрената подкрепа на всички братски поместни православни църкви, на всемирното православие.
От дистанцията на времето ясно виждаме, че Негово Светейшество Патриарх Максим никога, при никакви обстоятелства, нито за миг, не предаде Христовата църква. Той не се огъна пред грубата сила, не даваше ухо на интриги и клевети, не се поддаде на популизма. Патриарх Максим знаеше, че Кормчията на църковния кораб е Иисус Христос. И слушаше единствено и само него. Молеше се и ни прощаваше, прощаваше ни и се молеше. Молеше се на Иисус Христос, на Света Богородица и на целия сонм светци да запазят Българската православна църква. И те я запазиха. Запазиха я и благодарение на него. Заради това, че той беше това, което е: истински духовен пастир, истински грижовен отец, истински обичащ народа си българин и на първо място - истински и безпрекословно вярващ в Бога човек. Максим, Патриарх Български преведе Църквата през всички изпитания. И не позволи на портите адови да й надделеят.
В този миг, застанал пред лика на Господа Иисуса Христа, Негово Светейшество, ако не беше толкова смирен колкото е, има пълното право да каже думите на Апостола: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих.” (2Тим.4:7)
Тъгата ни, скъпи братя и сестри, е искрена и дълбока. Но ние няма да сме православни християни, ако позволим на тъгата да прерастне в униние и отчаяние. Земният път на нашия любим отец и духовен наставник Негово Светейшество Патриарх Максим свърши. Неговият небесен път тепърва започва. От войнстващата земна Църква той преминава в тържествуващата Небесна Църква. Един Ангел на земната ни Църква става Ангел небесен. Който ще бди, ще се моли и ще изпросва от Господа и от всички светии застъпничество за любимия си български народ и за Светата Православна Църква от днес до края на времената.
Оттук-насетне зависи от нас да влизаме колкото се може по-често в скришните стаички на сърцата си и застанали в благоговейна тишина да чуваме шепота на неговите молитви. Да чуваме това, което той би искал да ни каже. Да се вслушаме в съвета, който той би ни дал, защото този съвет ще е правилен, както във всичко Негово Светейшество се оказа прав. От цялото си сърце и душа искам да изразя едно молитвено упование, което в този миг, сигурен съм, напира във всеки от нас, архиереите, освещения клир и във верните миряни на Българската Православна Църква: Отче Максиме, не ни оставяй! Моли се непрестанно! Моли Бога, моли Света Богородица – наша майка закрилница и всички светии и застъпници, да не оставят нито за миг българския народ и нашата родна Православна църква. Моли се да преодолеем всички бури и да устоим на всички изкушения и страсти, както ги преодоляваше и им устояваше ти! Моли се народът да обича своята Църква, както ти я обичаше и както тя – Църквата – обича своя народ.
Мисля, че ще изразя общо убеждение, ако кажа, че най-доброто, което можем да правим занапред ние, неговите духовни чада, и далеч по-неопитни от него работници на Божията нива, е всякога, когато имаме нужда от съвет, да слушаме не себе си, а да си помислим какво ти, Отче Максиме би ни казал? Какво ти, скъпи наш Патриарше, би ни посъветвал? Какво ти, Максиме, учителю наш, би искал за твоята любима Църква? За да можем, когато свършим нашите пътища, и ние, недостойните, като теб да имаме правото да кажем: „С добри подвизи се подвизахме и най-важното – вярата опазихме!”
Позволете накрая, братя и сестри, да завърша с пасаж от Светото Евангелието на Св. ап. и ев. Йоан Богослов, който многократно сме чели в Църква, но чийто дълбок смисъл днес някак особено силно чувствам. Става дума за онзи момент, когато Господ Иисус Христос се обръща към учениците си – Апостолите със следните думи:
„Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз. А къде отивам Аз, знаете, и пътя знаете.
Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?
Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. (Йоан, 14:1-6)”
С цялото си сърце вярваме, че в дома на Бога Отца вече е приготвено мястото – бъдещото вечно жилище на достойния апостолския приемник и наш любим Патриарх Български и Митрополит Софийски Негово Светейшество Максим. Иисус Христос го взе при Себе си, за да бъде той при Него. Патриарх Максим знаеше пътя. Знаеше, че Иисус Христос е пътят. И истината. И животът. Следваше този път неотклонно и неуморно през целия си дълъг и благословен с подвизи живот и сега е пред дверите на Небесното Царство. Нека изтрием сълзите си и го изпратим в жилището, което Нашия Господ Бог е приготвил за него, и в което му е отредил блажен живот във вечността. До онзи ден на Славното второ Христово Пришествие, когато ще се завърне, заедно с всички достойни патриарси и йерарси на Православната ни църква, предвождани от облечения в слава Господ Бог Иисус Христос.
Дотогава, наш, и на тези, които ще дойдат след нас, дълг и отговорност е да бъде бранен и пазен православният български народ. За да се предава Светото Православие от поколения на поколения, които ще съхраняват спомена за добрите подвизи на новопредставления Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски.
Бог да го прости и вечна и блажена да бъде паметта Му. Амин!
Гр. София
9.11.2012г. ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ +НИКОЛАЙ